автор: dedenze

Никой не е доказал, че съществуват паралелни светове, а е толкова просто. Трябва само да се огледаш и за малко да излезеш от иградената с години представа. Паралелните светове са безкрайни и съществуват в битието и съзнанието на всеки. Понякога живеем едновременно в няколко и тогава не се чувстваме добре. Световете са плод на нашия разум, интелект, възпитание, етика, морални принципи и ценности.
Не, това не е нравоучителна и общообразователна лекция. Това е просто едно разсъждение към края на земния път. Най добре, подобни мисли се разбират и оценяват сред тишината и спокойствието, на някой гробищен парк. Там всички са истински равни. Еднакво умни, богати и бедни с еднакъв край. През суетата на краткият ни живот си отиваме така както сме дошли – голи и равни. Въпросът, на който е трудно да се отговори е- защо не всички живеем в един и същи свят. Ето няколко паралелни свята:

Беше детска учителка, рано изгуби очите си. Едното напълно, другото след две операции, оцениха на 30%. Не успя да се омъжи. Заживя на село, гледаше няколко кокошки и 3 овце, малка градинка, с което едвам свързваше двата края. Рядко ходеше до другото село, където имаше смесен магазин с най- важните за живота неща. Разходката беше повече да общува с хората, познаваше почти всички. Не обичаше вересиите и си плащаше сметките. Понякога магазинерката и слагаше повече и даваше по някой кокал за кучетата. Имаше нужда от тях, те компенсираха зрение и слух. Когато се заслушаш край портата на нейната къща, веднага разбираш що за човек е. Всичките и животни си имаха имена и бяха като нейни деца. Говореше им гальовно и първо се грижеше за тях, после за себе си. В близката къща, хората живееха в града и си идваха рядко. Когато се появяха, за нея беше празник. Носеше им яйца, мляко, домати, царевица, сухи билки и не приемаше пари. Стараеха се да и помогнат с нещо и да излязат от неудобната ситуация. Тя бе жизнерадостна и добра жена. Упорито се бореше и справяше с несгодите, не се оплакваше от живота си . Единственото нещо което искаше, да не я крадат и посягат на живинките с които живееше. Веднъж съм я виждал разплакана, каза че диви прасета са и помляли царевицата. Животните и бяха застрашени от глад. Оказа се, че не са прасета, по- лошо – хора. Даже и тогава занесе на комшиите три царевици, като непрекъснато се извиняваше,че няма повече !?

Те знаеха,че е сама и сляпа. От седмица обикаляха селото със стар Москвич.Лъжеха, че изкупуват кожи и орехи. Ноща беше тяхна. Преди година задигнаха обществения казан за ракия. Голям зор видяха докъто го изкъртят, нарежат и смачкат до неузнаваемост. После взеха за него цели 140 лева. Сега по- дребно, декар царевица за варене. Беше хубава, от старата – нехибридна с едро бяло зърно. Трудно се намираше такъв сорт. В тъмното жената шепнешком нареждаше:
- Остави и за нас някой кочан, не я карай всичката утре на пазаря.
- Мълчи и пълни, до сега за две шишета ракия не сме набрали- просъска мъжът.
По Тошово време беше по- лесно, големи държавни блокове с почти всичко, без пазачи. Рядко купуваха нещо, живееха по- лесно, че и стаж за пенсия имаше. В чистотата вземаше по 150 лева , за децата още толкоз, тогава бяха само 3. Говореха им, да ползуват капути, глупости – захар, през буркан да ближат. Сега стана по- трудно, но пък пандела по- уреден, не бият, само хранят, топлят, има и отпуск в къщи. То къщи е силно казано, в тази съборетина 5 семейства живеят. От как се помнеше се е крадяло. Не е лесно, това е труден и рискован занаят и малките трябва да изучи, да държат на бой и да не им пука. Училище – да учат, ако друг плаща. Най добре в друга държава, по- богата, Испания например, ще проучи въпроса, знае как. Те мислят, че ние нямаме акъл, но не са познали, важното да оцелеем, го знаем по-добре от тях и нищо не може да ни спре ! “Българина по имота, циганина по живота.”

БМВ –то леко задра ауспуха в калдаръма, Динко се уплаши, но стигна до портата на леля си. Майка му, окръжен съдия, чевръсто изкочи от колата и завика :
- Како, како де си, вържи тези кучета.
- Добър ден, влизайте не се бойте. Никого няма да ухапят.
Резето тип “мандало” ги забави няколко секунди . Съпругата облечена по последен писък на мюнхенската мода, огледа разочаровано и критично, избута сина от колата и тихо му каза на немски :
- Не пипай нищо и стой до мен!
На касапски ченгел висеше агне завито в бели хартии, а осите стръвно летяха наоколо. Слънцето мяташе пладнешка жар, необезспокоявано от облаци.
- Добре дошли, елате на слънце да ви видя, дано ви позная след толкова години и останалото от очите ми – беше бедно, но чисто облечена с най- новите дрехи. Доволна и щастлива от срещата. От кухнята се зададе и другата сестра, живееше в близкия град - Габрово. Беше в цветущо за годините здраве. Преди да избухне демокрацията като профсъюзен деятел си беше опекла питката и тук идваше за ракия, провизии и”квот дал господ”, често се сърдеше:
- Пак няма яйца, кво ги правиш ма сестро, незнам?
Сляпата жена тактично не се втурна да ги прегръща и целува само кимаше с глава. Знаеше, че очите и са лоша гледка, а ръцете груби и недодялани. Изнесе столове покани ги да седнат и предложи бомбони.
- Остави бомбоните, да сядаме на масата, че нямаме много време. Опекохте ли месо- делово запита съдийката.
- То … аз мисля да го вземете. Преди час го закла колача. Не виждам и не смея да го готвя. Така ви и поканих – да ви дам прясно агнешко. По- добре сами си го нагответе, както обичате. Ако искате може и сега да опечем, тя фурната ми пече само отгоре, ама може. Аз само варено го ям, нямам много време, за сам човек да готвя.
Габровската сестра, бързо с малка брадвичка, делейки агнето по “братски” се намеси :
- То тука и хубави съдове няма. Ще отидем до Габрово, там ще хапнем в някой ресторант, ем ще ме закарате, че много багаж ми се събра.
Динко тихо и сериозно говореше на майка си:
- Не те ли е срам да ме водиш в тези пушинаци, знаеш ли колко струва тази кола, около 1000 агнета. Знаеш ли колко работа имам и че може да ме уволнят в тази криза . Дошъл съм само за седмица, да те видя, а не да подивявам. Това е за последно. Хайде тръгваме.
- Ама тя все пак ти е леля бе Динко, тук си отрасъл и играл – кротко каза майка му.
Динко получаваше 15000 евро на месец, в голяма търговска фирма. Вече не можеще да живее с по- малко. Скоро на по-големия син щеше да купува самостоятелна къща. За образованието да не говорим- само Кембридж. Проблемите му бяха повече от цяла България. Жена му беше хубава,но я понасяше все по трудно, не мислеше с нея да изкара живота си. Добре, че бяха женени тук и развода щеше да му излезе по-евтино. Важно беше сега да оцелее в работата на всякаква цена, знаеше как. Агнета и диваци – глупости. Тук само се мяташе като риба на сухо, няма повече да си идва. Беше единствен наследник на къщата в Ловеч, от нея ще вземе някой друг лев, тогава ще дойде, когато му дойде времето.

Ако някой все още не вярва, че има паралелни светове, няма да сгреши ако отиде при психиатър на преглед.