автор: Doe

… Подпряла брадичка на отворения прозорец на влака, потъвам в унес от ритмичното потракване на колелата и учудващо приятната свежест на още топлия въздух. Вятърът разпилява косата ми и отвява мислите.
Затварям очи, а залезът рисува по вътрешната страна на клепачите ми диапозитивни пейзажи в черно и червено. И всяко вдишване „разказва” истории за местата, сред която се пътуваме… Ослепително жълто поле от слънчогледи, окъпало се с аромата на влажни, печени семки. Току-що ожънат ечемик, ухаещ на топли трици и обещаващ пресен хляб рано сутрин. Още недоузрели лозя, чиито гроздове са изпълнени със слънчево намигване и намек за младо и капризно вино. Плитка, безименна рекичка, парфюмирала въздуха със своя мокър мирис на… вода. Вдишване… и смазочното масло по релсите, и окосеното сено, и маранята над нагорещения асфалт, и дори животните, минали преди минути по пътя… А после – рязко пречупване на ароматната картина – невъзмутимо и елегантно боровите дръвчета покоряват пейзажа, мирис на хлад и смола, на влажни шишарки и рохка пръст… Сърдито, че е откъснато, синьото цвете с лепкав бял сок залепва по ноздрите. Невидимата тревичка дребна динка го успокоява усмихнато, разпръсвайки наоколо илюзия за бостан. Вдишване… дръвчета и треви, познати или не, мокри, потни, изсъхнали, прекършени или окосени, или здрави… ухаещи в омайващо многообразие . Красота!...