автор: kasiana

( Из “Преди да ме клъвне петелът”)

         15 септември 1952 година. Кака тръгна на училище!
         Изкъпани, румени и ухилени се вмъкваме в изгладените още от вечерта роклички. Мама сресва косите ни и белите помпòни, цъфнали като пуканки, кацват върху черната какина букла и тъмнорусата ми главица.

         Мама се кипри пред огледалото, татко, лъснал обувките ни до блясък, се усмихва щастливо на трите си принцеси и плисва пред кака кана с вода, нарежда благопожелание за ученолюбието, изпраща ни тържествено и тръгва на работа.

         Дворът на гимназия „Христо Ботев”(днешната Математическа гимназия „Баба Тонка”- тогава МГ беше обикновена гимназия и двете училища учеха на смени в една сграда) гъмжи от деца, каки, батковци, майки, татковци и прочие роднини…Ухае на хризантеми и здравец…
         Кака се представя на учителката си Камбурова, подарява ù букетчето цветя и се изпъчва до нея. В края на редичката е и Цура, но кака не я удостоява дори с поглед…
         Тържеството започва: команди, знаменосци, музика, речи… Аз съм ошашавена. Пулсът ми, заешки по рождение, се ускорява от вълнение, изпадам в еуфория и още три години ще си представям училището като един безкраен празник.

         Кака горе-долу знаеше да чете, но не си спомням да е хващала молив преди първи клас…Не си спомням и с кукли да е играла…И мъките ù започнаха, защото тя упорито стискаше молива в дясното си юмруче, решила, че никой няма право да я кара да го държи по друг начин.
         Мама се видя в чудо. И понеже си е Дева, която не търпи възражения, камо ли поражение, след като няколко часа и двете се надвикваха, плакаха и се сърдиха една на друга, опуха кака и я наказа до вратата. Когато татко се върна от работа, тя още беше там – набуреносена на целия свят, без нито една сълза да отрони.
         Мама и татко отидоха в другата стая да се съветват. Аз рисувах в едно блокче. Това, не знам защо, подразни кака, тя бързо ме доближи, издърпа ми ухото и ми скъса рисунката…
         Скоро татко влезе при нас, каза на кака да седне на стола до масата и ме отпрати при мама. След около час на велика тишина в апартамента, с мама бяхме извикани да видим чудото – кака държеше молива както трябва и старателно пишеше лулички, а татко (нали бе Водолей), загадъчно се усмихваше, но с лек укор погледна мама в очите.
         На другия ден и на мен бяха дадени тетрадка и молив, и седнали една срещу друга, чертаехме с кака ченгелчета… И понеже аз бях още малка и ги кривях, тя победоносно ми се присмиваше… Тогава оставях писането и отивах „да нахраня и приспя” куклите си…

         Дойде зимата с обилие от сняг. Осмоъгълната и правоъгълната маси в двора, с пейки около тях, потънаха в дълбоки бели преспи. Каките и батковците издълбаха бункери, разделиха се на две и започнаха яростни канонади със снежни топки.
         Ние, малчуганите, се спускахме с шейни по наклона до заскрежената черница и разлетявахме врабчетата и враните с радостните си викове…

         Наближаваше Осми март. С кака си бяхме събрали стотинки за подарък на мама, но татко реши да увеличи капитала ни и ние се засуетихме какво да ù подарим.

         На 5 март 1953 година Сталин, Йосиф Висарионович, бащицата на Съветския съюз и останалия социалистически свят, почина. Бях твърде малка, за да разбирам от политика и световни работи, но се чудех защо всички му викаха ТАТКО. Не можех да си обясня как така един баща може да има толкова много деца, че и по-стари от него…

         В навечерието на 8 март на мама ù хрумна гениалната идея кака да напише честитка до майката на татко – баба Гана и по този начин да обрадва свекърва си и свекъра си с благата вест, че първородната им внучка е преодоляла първата кòта в образованието си. На кака хич не ù беше до писане, но нали така щеше да се изфука пред цялото Крушево, ако не и пред цялото село, затова седна кротко да изписва думичките, които мама ù диктуваше.
         След благопожеланията за здраве, щастие и прочие, кой знае защо, мама, която не бе помирисвала партия и обществена работа, издиктува на кака да пише: „…с прискърбие ви съобщаваме, че нашият татко Сталин почина внезапно…” След това двете запечатаха плика и отидоха да го пуснат в пощата…

         След няколко дни татко се върна от работа и чувствах, че беше ядосан, но едновременно с това сякаш го напъваше нещо отвътре да се разсмее. Той седна срещу мама и кака и започна един обстоен разпит за честитката до баба, щото се оказа, че тя разплакала цялата махала, дядо и баба едва не получили удар, фелдшерът ходил да ги свестява, понеже баба, която недовиждаше, вместо „нашият татко Сталин почина внезапно”, прочела на дядо, който седял кротко до нея – „нашият татко Стоян почина внезапно”. Стоян се казваше баща ми… И милата баба надала страхотен вой, дядо се сащисал, събрали се всички Шишковци, готови да тръгнат за Русе… Но по едно време дядо Ради, най-големият брат на дядо ми Иван, който преди 9 септември бил кмет на селото, се усъмнил как тъй едно дете в честитка ще съобщава за смъртта на баща си. И рекъл на жена си – баба Ирина - да прочете отново картичката. Тя, сладкодумницата, веднага изпълнила реченото от съпруга ù, прочитайки „… нашият татко Сталин почина внезапно…” Тогава всички мъже дръпнали една хайдушка попръжня по адрес на бащицата Сталин, ако и да е покойник вече, гаврътнали по няколко люти ракии за здравето на баща ми…, жените спретнали импровизирана трапеза - пили, яли и се веселили като в приказките, щото сърцата им, притиснати от скръбта до преди миг, се отпушили за сладостта на живота.
         Татко бе научил всичко това след разговор с дядо по телефона(такъв тогава имаше само в селсъвета).

         Токът спря. Мама запали бяла парафинова свещ. По тавана и стените се гонеха отблясъци от нейния пламък и огънчетата в печката. Въпреки сумрака, очите ми различаваха очертанията на лицата на мама, татко и кака. Мама гледаше сконфузено, татко я гледаше присмехулно влюбено, а кака ходеше насам-натам като пуяк - горда, че цялата махала е чела осмомартенската ù картичка до баба.

         Феите докоснаха клепачите ми и аз потънах в дебрите на приказното царство на сънищата, забравила за фамилните вълнения около татко Сталин… Детското ми подсъзнание рисуваше невероятни словесни и музикални картини – летях в синевата на небето, говорех си с рибите в морето, укротявах зверове и се учех да чета, с надеждата да открия в някоя книжка… моята Бланка Форт…

02.09.2010 г.