Не знам как е при вас, но на мен животът ми се усмихва веднъж на няколко години. От опит знам, че следващият път няма да е скоро, затова си надянвам тази усмивка на физиономията и хуквам да си върша житейските дела. Бил съм се хилил като глупак, чувал съм да казват, но не ми пука от това, нали никой не закача ухилени глупаци.
Най-много колегите и съседите да ме погледнат отвисоко, даже със съжаление, но повярвайте ми, от това не боли, тъкмо обратното – става ти някак мило и спокойно от благостта, която сеят, без самите те да си дават сметка за нея, какво остава да я познават. Не ме застига ревност, не ми обявяват състезания и аз имам време да си свърша всичката чиновническа работа, и с възможно най-малко грешки да се докопам до шефската благодарност малко преди края на крайния срок.
По-трудно се оказва положението у дома с жената. Не й липсва нищо и не ми закъсват семейните отговорности, но тя е от онази порода жени, които не търпят чуждото блаженство; от толкова амбиция, завист и безкритични цели, отдавна е изчерпала всичката си жизнена сила и използва декомпесаторни механизми, за да я кара някак, по нейному.
Сега разбирате как моите животоусмихнати моменти се оказват в другата панера на паланзата и стрелката удря в ограничителя в моята посока. С кое от изброените по-горе качеста на благоверната ще се засече „онази“ усмивка, без да избухне бомба? Няма да откриете такова.
За мое съжаление проблемът отново не е в едно или друго качество на жена ми или на другите свои, а по-скоро в личния ми пълнеж на понятието свои. За него ми е думата, на него плащам, а сега ще спра да го пълня с моите думи, защото той очаква вашите.
Усмивките на живота ли? Тях можете да ги наречете както си искате.
На мен ми стига да вляза в състоянието на ухилен глупак.