автор: aldan

Пияните критици бяха отишли на гости при пияните литератори.

– Ха, наздраве и като сме зле — все така да сме. – заяви най-отговорно Тъмнина Вселенска, като намести очилата си.
– Така, така. Все така да сме! — от раз се съгласи Недоглед Глед. — И на всички празници, нека пак да се събираме така.

Егоцентризма на Табаков го събуди и го подтикна към пресичане на смисления разговор за съвременното общество на младите хора.

– Тия идиоти…нищо не правят. Не четат, не гледат кино и не слушат Шостакович!
– А, не е така! — възпротиви се Недоглед Глед, който беше най-младият в групата. — Аз гледам! Аз чета! Аз слушам Шостакович!
– О, на мама ангелче! — изчерви се Тъмнина Вселенска. — Така е, така е. Ама ти не си като другите. Другите са тъпички. Те не четат Чехов. Ама недей да бъдеш суров, защото другите си нямат толкова начетена майка, която да им дава в ръцете прекрасната класическа литература, да им пуска прекрасните класически филми и най-вече да им пуска превъзходния Дмитрий!
– Да пием по тоя случай. — събуди се и Пази Боже. — Аз тъкмо бях заоблачил времето, но май най-добре ще бъде за една вълча отрова, а?
– Разбира се! — съгласи се Недоглед Глед. — Както ме учите — добрите момчета пият добре!

Недоглед Глед премина през нахвърляните на земята книги на Малкълм Бредбъри, Филип Ларкин, Алън Силитоу, Дорис Лесинг и Джон Осбърн, върху които критиците бяха играли “танцът на злобата” и “ритъмът на иронията”. Подритвайки два тома на “Събота вечер и неделя сутрин” Недоглед набързо се озова във “великата кухня на мозъците” и сграбчи търкалящото се шише евтин джин, награби бързо и няколко други шишета, след което отиде в стаята на алхимика Патоди Очинмозък. Очинмозък забърка вълчата отрова, пресипа смесицата от алкохол в едно пластмасово шише от минерална вода и го подаде на Недоглед с думите:

– Ти още си малък за тези неща. Не бива отрано да започваш с онова, до което са достигнали другите умни глави след десетки години тренинг и натрупване на спиртни утайки в кръвта.
– Ха! Ти ли ще ми кажеш, че съм малък? — Недоглед отстъпи малко назад. — Питай майка ми, за да ти каже, че не съм като другите! Аз никога не съм бил и няма да бъда като тях. Аз съм нещо повече. Това е и причината да имам позволение да съм тук с вас и да празнувам. Не ми разваляй празника.
– Но това не е твой празник, малкия. — дружелюбно заговори Патоди. — Знанието не е твое, мое или на майка ти. То е за всички…
– Не е за всички! — прекъсна го Недоглед. — За всички е масовата тясна култура! Това обяснява майка ми в университета. Знаеш ли коя е майка ми?
– Коя? — все още благ тон попита Патоди.
– Тъмнина Вселенска. — гордо издекламира Недоглед. — Преподавател в университета по всичкология, завеждащ катедра “Безполезни изследвания в областта на съвременното незнание”, доцент доктор старши втора степен в института за изследване и осъвременяване на Вулгарния език, носител на орден с три звезди “Ф.М. Дост”, орден с една звезда и пурпурна ивица “А. С. Пуш”, златен плакет “Илф” и още толкова много, колкото ти няма и да си представиш. Недей ми говори, че съм малък. Пък, ако искаш да знаеш, аз ще съм вечно млад!
– Ех, хлапе, хлапе…отивай да си пиеш отровата, пък…надявам се да подейства.
– Идиот!
– За идиот, обърни се към Достоевски, моля!

Недоглед се натъжи от сблъсъка с неразбирателството от страна на Патоди Очинмозък, но прие истината — той няма място тук. Точно поради тази причина, в очите му се развихри пламъка на омразата.

– Мамо, трябва да поговорим! — революционно заяви на Тъмнина.
– Кажи, чеденце. Има ли нещо? Какво те тревожи?
– Нека отидем в другата стая, където няма никой. — хладният тон на Недоглед леко стресна майка му.

След като отидоха в другата стая, двамата в синхрон провериха всеки възможен начин за подслушване. След като установиха, че никой не ги слуша, младежът заяви нещо, което щеше да промени статуса на групичката на критиците.

– Мамо, смятам, че в групата има саботьор, който цели разединение на сплотената ни групичка, в която не се допускат други, освен избраните!
– Но какво говориш, Недогледешко? — стъписа се Тъмнина.
– Онзи алхимик — Патоди. Има смелостта да каже, че не знае коя си ти!
– Така ли? — сопна се недооценената. — Ти какво направи? Защити ли любящата си майка?
– Разбира се! При това по подобаващ начин. Дадох му да разбере, че не е добре да се захваща с нас. Изброих му част от безбройните ти звания, титли, почести и признания.

Тъмнина се разплака.

– Смятам, че е редно такива провокатори на неблагоприятни мисли, целящи развалят здравата връзка в нашата група, трябва да бъдат изритани като мръсни котета, понеже ни пречат да вършим основното си задължение към обществото, както и прилежащите такива. Не можем да поддържаме като Атласи културата на тая страна, ако в редиците ни има такива изменници от правата вяра, която ние следваме и ще следваме дълго време напред. — Недоглед спря за малко, в опит отново да насочи мисълта си, която изпадаше в колизия. — …аз…смятам, че така трябва да се направи. Не знам за вас, обаче аз искам тутакси да го изхвърлим! Не можем другояче!
– Така е мами, така е. Ей сега ще отида да обадя на всички! Ти само стой пред вратата на Патоди, да не вземе да избяга. Не заслужава да избегне унижението, което ще му нанесем. Той няма право да казва, че не знае коя и каква е майката на Недоглед Глед! Мамка му, трябва да се борим с вътрешен човек, за да спасим обществото от интелектуалната нищета, в която изпада! Ох, какво времена разделни настанаха!

Тъмнина отиде в стаята, където пияните критици спореха за влиянието на масовите медии върху изграждащото се гражданско съзнание в главите на младите хора.

Недоглед отиде пред вратата на Патоди, открехна я леко, за да се наслади мисловно на следващите събития. Всичко беше прекрасно, докато не видя, че на леглото вече няма никой.

“Огонм Лебед е приложил способността си за изпарява хората с мисъл.” – помисли си Недоглед. “Или…Патоди просто си е тръгнал, защото не е могъл да каже и думичка срещу добре изложените аргументи в моята възпревазходна реч!”.

И такива мисли се въртяха в главата на Недоглед.

Истината e, че Патоди Очинмозък никога не беше идвал.