Едно море
се крие в мен.
Развълнувано
бушува
в свойте страсти
и копнежи.
С изблик гневен
и метежи
блъска се
в скалите
на живота.
Пръска
бисерни сълзи
във тъга
и самота.
Прилив...
После отлив...
Тласкат го
насам-натам
вълните.
Без да знае,
без да иска
го притиска
мощна власт
към дъното
и бездната
във него.
Тази власт,
копнеж
греховен
и отровен,
извор е
от мрака
във сърцето
на една злотворна сила,
скрила
своя черен блясък
в нас.
Страх
и смърт,
и грях
живеят
в моето море...
А беше време,
във което с радост
малкото дете
с шепите си малки
плискаше
от моето море,
с весел смях
и чистота
заря
от водни пръски...
Дали отново
ще се случи...
Дали отново
някой ден
детето в мен
ще дойде пак
при моето море,
да вземе
в свойте шепи малки
от морските води,
за да ги пръсне
към небето,
където ще отекне
неговия весел смях
и чистота...
Копнежи
по един
далечен
и загубен
свят...
Чу ли нещо?!
Ето пак...
Звук...
От някъде долита.
А това пък там,
какво е?!
Сякаш
мъничка искра
бляска
в тази пустота.
Фар е...
Фар е във морето...
В моето море е отново светлина!
Приближаваме към него.
Как сърцето ми копнее
и се смее!
И живее
в него радостта!
Светлина
огрява вече
в свойта мощ
и пронизва
всеки мрак,
чак до дълбините
на морето,
там, където
до сега
беше властна тъмнина.
Разпръсни я,
Светлина,
на безброй частици малки
като пясък,
с трясък
като счупено стъкло!
И отвявайте ги, ветрове,
надалече
от брега
на моето море!