автор: egveen

Драги ми Смехурко,

Жълто-оранжево-кафявите есенни листа превземат короните на дърветата. Още едно лято е към края си.
Лято, обагрено от гласове и спомени, които отдавна вече не пълнят очите ни със смешните сълзи. Лято, в което се научихме да живеем днес, с едно на ум за евентуалното утре. Лято, в което игрите, патилата и усмивките, съдържащи се в съчетанието от букви „приятел”, отстъпиха място на постоянството, отговорностите и способността да се виждаме истински, а не да рисуваме образите си в огледалата за мечтателно виждане.

Патиланците, Смехурко, намаляват. Но не тъга и носталгия заемат местата им. Смехът и приятелката му не напускат лицата на онези, които останаха. И все по-често си отвръщаме с усмивка. Ядосвам се, а той се усмихва. Обхваща ме ярост и блъскам с юмруци в гърдите му, а той се залива от смях със звънкия си глас и смешните сълзи напират в очите му. Заразно е. Смея се през сълзи. Обичам. Друг път с нея философстваме, оплакваме се, мрънкаме. А после се споглеждаме в огледалото за реално виждане и се усмихваме, иронизираме, уеднаквяваме, унифицираме, заличаваме казаното и спокойно се поглеждаме – истински, всяка към другата и всяка към себе си.

Патиланци, Смехурко, почти не останаха. Но онези, които останаха – за тях си заслужава да се живее.

Поздрав най-сърдечен!

Твой Приятел Вечен :)