автор: utro

Време е да изгоря мастилницата.
Думите са уродливи псета,
хапят или пък скимтят мъчително.
Вдигат врява, вият до небето.

После пак се кротват
като агънца.
И треперят
скръстени на
срички.
Не обичам скитащите странници.
И по дух със тях не си приличаме.

В мен сега упорства Харамията -
онзи черен връх, пробол простора.
Молят се и църква, и джамия
и към двете пътят ми отворен е.

Не прецеждам вече през очите
колко е свободна суетата ми
и не пия жречески напитки.
Те са за прохождащите атоми...

Даже малко вярвам на поетите-
бляскав храм на алчущи заблуди.
Ще застана ниско пред Нозете Ти,
Господи,
за да не се изгубя...