автор: papacot

Всеки си има свой лабиринт,
но никой от нас не знае
какво ни чака след дългия спринт –
сиренце или Минотавър.

И търчим, и се жулим в стените
(добре, че отгоре има небе).
И откриваме вече откритото
от отдавна живял левент.

По завоите остри се блъскаме
и понякога оцеляваме.
И мечтаем за Златната гъска
(в краен случай – за слава).

И добре, че кръвта ни във вените
има опции за любов
към четвъртите измерения
и към бавни отрови.

За да стигнем последната клетка
и да видим, че там няма нищо.
Само Бог – със сигнална жилетка –
оцелял като въглен в огнището.