автор: desert_inrose

Изгревът ти ме настъпа по мазола.
Не подозирах – още си факир
и викаш болка
под настъпване от привидение.

Закопнях за миг как някога вървяхме боси
и оставяхме следи
от стъпки волни
по реалностите ни
една от друга заслепени.

И да се събуем,
пак ще бъде илюзорна свободата ни.

Робиня съм на следващия миг.
Следи оставям вече
само от подметки на обувки неразтъпкани.
Затова мазолът вътре
докато мога да вървя
ще ме боли.