автор: viadolorosa

Беше тромава и малко недодялана, затова всички я наричаха уж гальовно Меца. Носеше огромни диоптри, които правеха очите и да изглеждат неестествено големи отворени. Косите и бяха сухи, боядисани в неопределен цвят и стърчаха безредно във всички посоки. Главата и беше прекалено масивна, а гърдите несъразмерно плоски.
Меца мразеше всички огледала на света, защото и напомняха, че не е никаква красавица. Ако все пак се изкушаваше да надзърне от време на време в отражението си махаше задължително очилата. Без тях светът се размазваше и като, че ли изглеждаше по-красив и приемлив. Тя не се харесваше, направо не се понасяше, но не смееше да сподели този отчайващ факт с никого. Криеше от майка си, от приятелките, от дневника, който си водеше всеки ден. За да замаже комплексите бе свикнала да се хвали на ляво и на дясно с каквото и дойде на ум. Тя беше най-умната, най-начетената , най-успялата, най-сръчната, тя разбираше от музика, от изкуство, от литератури и от кино. Тя умееше да готви най-добре, тя имаше най-добър вкус и усет за красота, тя печелеше най-лесно и най-много приятели. Излишните килограми определяше като приятна закръгленост. Хормоналните нарушения, които се проявяваха като буйно растяща брада от мъжки тип маскираше с обилен пласт фон дьо тен.
Когато беше на седем години Меца премина без да разбере през нещо като житейски кръстопът. Баща и напусна майка и, премести се в друг град и се ожени повторно с друга жена. Всяка втора събота Меца бе на гости в новото семейство. Тя обичаше и държеше на майка си, но едновременно с това благоговейно се взираше в перфектната красота на новата избраница на баща си. Меца и се възхищаваше и се стремеше да и се хареса. Подражаваше и, правеше и наивни детски комплименти, подаряваше и ветрила и солнички сгънати от хартия.. Харесваше прическите и, блузите с дантели, ябълковия пай и ръчно ушитата кувертюра за дивана. Харесваше лъчезарната и мека усмивка, която контрастираше с зачервеното подпухнало от плач лице на майка и. Тя се молеше като порасне голяма да прилича на новата майка, която нямаше претенции и желание да и бъде майка. Но съдбата беше решила да не чуе горещите и молби.
Меца беше в гимназията, когато забеляза, че и расте брада, че по бедрата и гърдите и се червенеят стрии, че се трупа целулит по цялото и тяло, а лицето и гърба и се покриват с ужасно акне вулгарис. Започна ожесточена битка с козметичните и физическите недостатъци, в която бяха включени билки, хормони, диети, скъпа козметика, добри съвети от случайни познати. Резултатите бяха почти никакви. Вместо подобрение ставаше сякаш още по-зле. Като капак на всичко и откриха далекогледство, предписаха и очила с огромни диоптри и дебели рамки. Все едно за назидание. Да не пропусне да забележи колко е грозна. Да знае коя е и каква е и да не иска от живота повече, отколкото и се полага.
Тогава Меца се отчая и направи пораженческото заключение, че животът е несправедлив. На едни е дал всичко в изобилие, а от други е отнел и малкото което са имали. Тя се озлоби и надебеля още повече, защото се опитваше да утеши разгневената си душа с яко плюскане. Бунтът на самосъжалението се изля основно върху майка и, защото тя беше под ръка. Меца я засипваше с обвинения. Искаше и обяснение, защо я е създала грозна като смъртта, защо е позволила на баща и да си отиде и да се ожени повторно, защо не е успяла да постигне в живота си нищо повече от продавачка в магазин за обувки.
Меца беше на двадесет години, а все още не беше спала с мъж. Момчетата я караха да се вцепенява от неудобство щом станеше дума за нещо повече от обикновено приятелство. Срамуваше се от себе си. Страх я беше от идеята, че трябва да се съблече гола и да покаже уродливото си тяло пред някого, когото харесва, и на когото държи. Представяше си изразът на лицето му – разочарование и подигравка. Представяше си как после щеше да я игнорира, да я подминава като малка гара, да я гледа скрито с насмешка, да разказва на приятелите си разни гадости. Нямаше да изтърпи унижението. Беше и достатъчно, че самата тя не се понасяше. Беше и достатъчно, че самата тя се презираше.
Записа се да следва психология, с надеждата че преди да започне да помага на другите ще успее да помогне на себе си. Лекциите и книгите я объркаха още повече. Беше в пети курс, беше започнала да пише дипломна работа, когато я осени убийствено прозрение. Меца откри, че психологията не е била създадена, за да помага на хората, а за да задоволи амбициите на неколцина луди и да ги превърне в очите на обществото в преуспяващи учени.
Това откритие изпълни душата и с хлад и безпътица. Материята я бе разочаровала с несъвършенството си, човешкият дух също...Тя се затвори в стаята си и в себе си. Излизаше навън само за да се наяде и се скриваше отново в бърлогата си като наранено животно. Някакъв странен вътрешен студ я обгръщаше от главата до петите, вцепеняваше тялото и мозъка и, режеше като с трион, корема и душата и. Меца често се свиваше на две от болка, взимаше три хапчета обезболяващ прах, увиваше се с четири одеяла, и се опитваше да се стопли поне за малко, поне за през нощта. Искаше да заспи, да забрави за студа и за себе си, за катастрофиралите си надежди и илюзии и за цялата безсмисленост на живота си.
Времето течеше. Меца живееше на издръжка на майка си. Беше изгубила посоките в живота си и не намираше нито мотивация нито сили да продължи нанякъде.
Беше краят на януари. Навън сковаващ студ и сняг до пояс. Меца лежеше в леглото си и не можеше да заспи. Студът и болката не искаха да си отидат. Хапчетата и одеялата не помагаха. Леденият трион в корема режеше по силно от друг път. Болеше на границата на поносимото. Струваше и се, че дебел шиш, раздира долната част на корема и. Не смееше да вика за помощ, не виждаше смисъл. Беше се примирила с идеята, че иска да умре. Гадеше и се. Със страшни усилия стана от леглото и на път за тоалетната повърна. После светът притъмня и изчезна. Съвзе се от истеричните крясъци на майка си и от ужасната болка, която я подхващаше с нова сила..

- Какво ти е? Да не си бременна.

- Глупости. Зле ми е. Боли.

- Ще извикам линейка.

Майка и се надяваше, че е бременна. Смяташе, че бременността ще я излекува от всичко. От грозотата, от излишните килограми и козметични проблеми, от дълбоко спотаените комплекси за малоценност, от екзистенциалните лутания, от самотата...
Чакаха я пред входа на клиниката. Някакъв мъж се приближи до носилката, хвана я за ръката и каза, че всичко ще бъде наред. Лицето му се изгуби в шемета на търкалящата се по коридора болнична количка, сля се с бледо зелените стени и жужащия звук на неоновото осветление, металната рамка на очилата му се превърна в стържещо ехо на ръждясали лагери, в потракване на стоманени хирургически инструменти, в неясен речитатив на непознати хора. Когато стигнаха операционната зала, всичко се бе превърнало в окървавена светлина и само внезапната топла вълна на пълната наркоза прекъсна зловещия дует от пулсиращия, писклив звук на кардиографа и ледената болката в корема, която се бе възпламенила и пригласяше във вид на мощни, унищожителни тласъци..
На следващата сутрин, когато се събуди в болничното легло Меца разбра, че се е разминала на косъм със смъртта. Лежеше в реанимация, омотана в маркучи, а край нея писукаше всевъзможна животоспасяваща апаратура. Санитарката и каза, че е имала снощи е трябвало да оперират спукания и апандисит, по спешност. Имало усложнения, вътрешен кръвоизлив. Меца изтръпна от ужас. Хирургът бе направил огромен разрез, за да изчисти хематомите и да спре кръвта.. Някой чужд и непознат бе си позволил да гледа и да докосва тялото и. Хирургът. Металната рамка на очилата, гласът, които вчера се сливаше с небитието и окървавената светлина в операционната. Не знаеше дали да му е благодарна. Срамуваше се. Знаеше, че той беше прониквал в тялото и, там където тя никога нямаше да има достъп. Беше разглеждал и беше докосвал голотата и, по един особено жесток и перверзен начин. Беше я рязал като животно, беше се ровил из вътрешностите и. Може би с инструменти, а може би направо с ръката си. В този човек трябваше да има нещо от душата на професионалния убиец, нещо от кръвожадността на касапина, нещо от бездушието на месаря. Жестокост, която спасява. Бруталното насилие, което унищожава смъртта. Този човек беше спасил безсмисления и живот... И тя не знаеше дали му е благодарна. Не знаеше какво чувства към него. Може би омраза и обида, а може би безразличие и досада, а може би...любов.
Меца никога преди не се бе досещала, че думата любов може да се отнася за нея.Тя си спомни гласа, който достигаше през дебелата пелена на наркозата. Казваше, че я обича и че иска да остане тук, сега с него. Да остане още дълго. Цял живот. Така ли и беше казал наистина?
Спасителят се приближи до леглото и. На Меца и беше вече все едно. Тя му позволи да опипа корема и, да промие раната, да и направи нова превръзка. Откри, че вече не се срамува от тялото си, че го приема такова каквото е, че се радва, че е живо и не и причинява болка. Меца не се презираше повече, не се отричаше, не се мразеше.. Искаше да живее. Все едно как изглежда, все едно дали беше хубава или не. Все едно дали останалите хора бяха съвършени или не...Да бъде тук и сега и да се радва. За момент реши, че може би това е истинската любов или истинското щастие, което досега и се е струвало неосъществимо и несъществуващо.
Меца излезе от болницата след две седмици с усещането, че е започнал истинският и живот. Щеше да помни винаги, че да умреш е трудно, много боли и толкова рано не си струва усилието. Щеше да търси винаги любовта навсякъде, във всичко и във всеки, за да усеща щастието на съществуването.
Животът кипеше пълнокръвен и многообещаващ. Небето, природата, хората съществуваха за да носят щастие. Меца се усмихваше през големите диоптри. Беше началото на пролетта.