автор: YouNeedLobotomy

Оказа се, че килията не е толкова тясна, след като можем да правим толкова много неща в нея.
Главно играхме камък, ножица, хартия и се хилихме като напушени, но на кого му трябват опиати, когато смята за забавно да играе камък, ножица, хартия. Някои биха го сметнали за глупав начин да прекараш последните си мигове, но ние отдавна бяхме заклеймили тях като "идиоти". Някак си не считахме за нужно да драматизираме толкова около обесването си. Не сме първите, няма да бъдем и последните все пак.
Ако бях гаден лигльо, бих ти казал колко много те обичам и как се радвам, че след около час ще умра точно с теб, а не с някой друг осъден на смърт грозник или с която и ще да е блестяща принцеса, която по случайност се е оказала в моята килия вместо теб, уви, няма да го кажа никога, защото не ми е в стила. Няма никакъв абсурден хумор в тази реплика, а и вече би било късно да спиш с мен, затова няма да има и никакъв прагматичен смисъл да го направя. Но все пак, ако имаше алкохол в момента, не бих го изпил целия, за да ти се наслаждавам максимално в последните си мигове.
След около пет минути камък, ножица, хартия ни омръзна. Явно бе, че си по-добра. Бях длъжен да го призная, за да започнем да правим нещо друго. Достойнството ми преглътна този малък бял флаг, който развях, за да започнем да правим нещо друго.
- Какво мислиш да правиш в ада? - изтананика ти с весела нотка в гласа си.
- А? Не знам, не съм го обмислил. Ще се пържа в казан, предполагам.- отвърнах аз изненадано.
- Аз пък мисля да избягам.
- Май все някой щеше да го е правил, ако беше възможно. А не съм чувал.- предположих песимистично.
- Ха! Преди изобретяването на скарата са си мислели и шишчетата за невъзможни! Ще съм първата избягала от ада обречена душа.
- Тогава няма да си обречена.
- Да де. Образно казано.
- Сега като започна...- замислих се. - Ако действително имам душа и ако действително се окаже, че тя трябва да ходи в ада... искам да спя с жената на дявола.
- Би било нагло. - отвърна ти, кимайки. - Наистина прекрасна идея.

- С какво ще запълним оставащото от последния ни час? - попитах дружелюбно, защото никога не съм бил особено идеен край теб.
- Да пеем ! Тъкмо ще по изтезаваме охраната. Би било забавно!
Започнахме да пеем. Охраната се премести на съседните килии, което доведе до невероятна еуфория, която от своя страна доведе до разваляне на хубавата песен, защото се захилихме и не успяхме да продължим с текста. Ако имах още 10 последни часа, съм сигурен, че това щеше да е най-бързо минаващия такъв. Минутите бяха като секунди, секундите бяха като стотни, а стотните като пуканки. Ако имах време, щях да ви обясня какво точно имам предвид, но разбирате, че съм ограничен.
Оставаха пет минути. Стояхме облегнати един на друг в ъгъла на килията. На лицето ти нямаше никаква емоция, нито на моето. От 10 годишен насам живеех в постоянен купон. Най-накрая разбирам как се чувстваха хората, който си тръгваха от партито и утре нямаше да са на следващото.
- Ставайте. Остана още малко. - каза охранителят с мрачен глас, какъвто имаха повечето охранители. Човек би сметнал, че основното умение на един съвременен охранител е да звучи заплашително.
Ти го изчака да се обърне и му се изплези. Станахме бавно, изтръскахме се от прахта на килията и запристъпвахме. Обувките ти мелодично потропваха по железния под на затвора.
- Дано в ада сме в една килия.
Аз мигнах два пъти и отговорих.
- Това беше най-милото нещо, което съм чувал.
- Ти си най-добрият съкилийник, когото познавам.- докато казваше това, лицето ти бе извито в лека усмивка. Май беше най-искрената ти лека усмивка, която съм виждал.
Пред погледа ни се откриха две висящи бесила. В момента бездействаха, но идеята, че след малко с малко помощ от гравитацията ще ни вземат живота, ме караше да ги мразя колкото човек може да мрази бесило. Не ми се умираше.
- Не ми се умира. - и реших да го споделя.
- Умирал ли си преди? - каза ти, вдигайки рамене.
- Не съвсем. - отвърнах аз.
- Тогава откъде знаеш, че не ти се умира? Може да е забавно.
- Мислиш ли?
- Аз ще се плезя, докато умирам. Винаги ми е забавно, когато се плезя, какво толко му е на умирането, че да направи разлика.
Следващите ми приумици нямах време да ти ги споделя. Все си мислех, че колкото и да е забавно умирането, фактът, че от утре ще съществуваме само като бавно забравящи се спомени в главата на някой ентусиазиран приятел, ми звучеше ужасно. Остава само да се моля да има ад, за да ви видя всичките отново. Дано пък пускат моята песен на купоните. И ако наистина има ад... ех, дано пък се окажем в една килия.