автор: papacot

Той е влюбен в шегите и виното.
На рибарите мъти водите.
И по хълмове ходи – малинови.
И раздава от лунната пита.

И с душите мълчи по задушници.
И крещи с оскотелите влъхви.
И настъпва опашки на гущери.
Като шепот в косите пролъхва.

Той е дребно на вид изкопаемо.
Но с огромно сърце галопира.
И разкъсван от кучешко лаене.
И събран в седем струни на лира.

И прогонен, и чакан по пирове.
През деня и нощта се преражда.
Да изгаря в тревите изстинали.
И да маже сърцата със сажди.

Той не иска да падне в отплатата.
Той не иска след обич да стане.
Още вярва в сълзи и в приятели.
И се смее над своите рани.

Но когато се сблъска с подобие.
На човек или Бог, губи памет.
И потъва в полетата, ловните.
И спасените жертви удавя.

И се моли на хищника в себе си.
Да прости оредялото време.
И с ръцете си топли омесва ми.
Хлебородно въже, да ме вземе.