Жал ми е...И ми се плаче...
За всеки незавършен стих,
за малкото безпътно пеленаче,
което с болка майчина родих.
Ще те гризат сега различни хора,
ще пият,ще мият нозете си със твоите сълзи,
а ти ще се синееш на листа като упора,
ще мълчиш,а в мен така плачът ти ще кънти.
Бързаш...Бързаш да излезеш
изпод изгризаната химикалка.
А така ме е страх да те пусна-
в стаята,в света-ще бъдеш залъгалка.
Прости ми егоизма,аз мисля за отвън-
дали отвън поглеждат през светлата ти призма
или ще поругаят твоя шепот,твоя звън...
Но,знаеш ли,тръгни,не ме интересува,
дали отвън някой ще се развълнува.
Бъди,живей,какъвто си -
навън ще си обичан,но
ще носиш и от бичове следи...
И пак не ще задраскам нито ред от теб,
бъди най-милата ми рима;
но,знай,ще си ми нужен занапред,
затуй оставям те без стих последен и без име.