автор: tera

      Вече пети ден се опитвах да се наслаждавам на морето. То все повече се приближаваше към мен ... По-дръзките вълни плискаха изпръхналите ми стъпала, веднъж-дваж водата се качи и по-нагоре.
      Вятърът и в този ранен следобед ми доставяше редовно задължителния навей пясък върху кърпата, когато наблизо преминаваше поредната група заблудени туристи, курортисти, велосипедисти, спортисти, едва ли не багеристи (действително недалеч едно малко багерче стоеше забравено и като магнит привличаше момченца и бащите им, които се приближаваха до зле оградено място с голяма предупредителна табела на два езика и дълго се любуваха). Вероятно имаше представители и на други професии, ала всички ние бяхме отишли там да си починем и загърбим градското еднообразие.
      От доста години по плажовете на Италия африкански търговци предлагат всякакви шарени, излишни дреболии, заедно с местните и техните - "Коко-белло, коко-белло" и "Джелато италяноооо"! От тях, естествено, също получавах пясък по намазаната ми с плажно мляко кожа и някой друг комплимент. Ала въпреки всичко се стараех да не ги поглеждам в очите, когато се опитват да ме впримчат в грубо оплетените си мрежи, понеже нямах желание да разговарям, нито да пазарувам.
      До онзи момент покрай мен вече беше минал и предложил стоката си единадесетият търговец, а аз застрашително наближавах върха на досадата си. Щом го покоря, винаги си тръгвам, колкото и да е омайна гледката. До самия връх - помислих си - ще ми трябват още двама, най-най-много трима, и ще съм там. Тъй че се надявах да не се налага толкова рано да се спускам по надолнището.
      Ала ето че приближаваше следващият и вече ме прониза настоятелния му поглед. Особено неприятно усещане. Не бих желала да звуча грубо, обаче напомняше напаст. Като мухи. Размахваш, не размахваш вчерашния вестник, те пак се връщат... рано, не късно. Чувствах се и разочарована, понеже бях научила от познати за този по-отдалечен плаж, който уж не се препълвал. А ето че вече приличаше на градски автобус – имаше и правостоящи, освен поседналите и изтегналите се в удобни пози пътници. А тия африкански кондуктури непременно държаха да си платим глобата за наивността... и вероятно за привилегията да пътуваме по тая прекрасна линия. Може да имаха и своето право...
      Обаче и аз имам право на спокойствие – почвах да се разпалвам вътрешно. Ако и тоя вземе да си пробутва боклуците, ще се разпищя. Ама де!
      Тоя обаче взе че най-неочаквано спря. Уморено почна да разтоварва багажа си. От врата - десетки огърлици, гердани и вериги, от едното рамо - много пъстри, дълги шалове с типична етно-шарка, другата ръка се освободи от някакво голямо табло, на което бяха закачени още африкански бижута - от плетени гривни за китки и глезени, до пръстени и обеци за къде ли не... Човекът изглеждаше ленив. Движенията му - като на забавена лента. По лицето му се четеше истинско отегчение.
      Мен ме жегна чувство за вина. Беше ми трудно да се изтягам и въргалям по нагорещения пясък, а този тук и братята му трябваше в тая жега да си изкарват хляба. Вярно, че не е като да копаеш на полето, ама пак не изглеждаше приятно и лесно. Особено ако всички са като мене – казах си и продължих да наблюдавам дванадесетия продавач за деня ми, прикрита зад слънчевите очила.
      Така започна този малък летен спектакъл, който не очаквах, ала някак ме докосна и ме накара да аплодирам.
      След като разтовари дисагите, мъжът леко пооправи банските си гащета, врътна кранчето на плажния душ и застана под струята. Пред вътрешното ми око още се поклащаше натоварена с екзотична стока камила през маранята на една пустиня... Сигурно понеже не следях директно движенията, по-скоро с периферно зрение. Не забравях, че никога не е безопасно, даже когато мобилният щанд спира за почивка. Тези продавачи са доста агресивни и обиграни и човек винаги трябва да е нащрек с тях. Постепенно обаче събрах кураж и обърнах глава по посока на случващото се. Може би защото долавих тишината от притаения дъх на останалите. И млади, и стари, и жени, и мъже, всички бяха вперили очи в къпещия се.
      Първоначално изглеждаше така – човекът се наслаждаваше на освежителния дъжд по поръчка, стоеше под него, обърнат с лице към морето и гръб към публиката. Ала лека-полека покрай освежаването почна да се промъква и нещо друго, не толкова естествено ... за тоя час и място. Макар че – защо пък не!
Изведнъж гърбът започна да се движи по странен начин. Все едно го преслушваше доктор, мъжът поемаше дълбоко въздух. Раменете са разделечаваха, талията ставаше сякаш по-тясна. После внезапно бедрата се раздвижиха, както тези на състезател, който се подготвя за скок или дълго бягане. Добре очертаните мускули се заиграха със следобедното слънце и тънките струйки. За всеки вече бе ясно – този държи да бъде забелязан. Нещо повече - наблюдаван. Последва покачване на градуса –характерни ханшови движения, култуви стъпки и подскоци... Еротично представление посред бял ден, изпълнено с жар!
В ушите ми зазвуча позната песен. За момент не бях сигурна дали някой вече не акомпанира или тя изпълва само моето съзнание. Тук искам да отворя скоба и да вметна, че въобще не съм от този тип жени, дето се зазяпват по мъжете, стават закачливи, когато видят по-добър екземпляр, ходят специално на бар, където да им танцуват млади жребци, за да изкрещят натрупалия се неизкрещян екстаз или пък стрес. Не съм ... Обаче не откъсвах очи.
      Търговецът бе успял неусетно да покачи цената си. Не само че половината плаж го забеляза. Ами го и пожела! Беше успял малко по малко да отмие цялата умора от себе си, да отхвърли отегчението, огорчението и всяко желание за алъш-вериш. Накрая взе да се търка и жули с невидим сапун и вълшебна четка, започна да пръхти и сумти. Насапуниса мишниците си и след това ги подуши доволно. Сетне замижа пред разплакване от попадналата пяна в очите му и плю, докато изчисти гърлото си от неприятния вкус. С особено внимание уми мъжкото си достойнснство, обръсна се, оглеждайки се в имагинерно огледалце, направи няколко неописуеми гримаси, и за финал – излъска до блясък зъбите. Публиката избухна в смях. Някои свиреха с уста, други викаха:"Бравооо!" Окъпаният се поклони.
Капитулира първата жена. Размахала бял пешкир, тя се приближи до шоумена. Той каза завалено италианско "Грация", почна да се подсушава, а аз не можах да не си река - "Невероятна при това...! Животинска, не човешка". Никой не искаше да пропусне второто действие. Аз също.
Видях как тази леко пълна госпожа, на около 60, си избра две гривни от голямото табло и шарена кърпа (която вероятно щеше да размахва в случаите, когато няма да се предава). Забелязах възхитата в очите й. То не беше просто възхита. Не беше и някакво обикновено физическо привличане. По-скоро може би признание. Почуда. Нещо необяснимо... Сама не знам, но можех да я разбера.
По света има хиляди атрактивни хора. Ама толкова изключителна хубост, изящност, гладка абаносова кожа, като че ли пред нас беше оживяла статуя - такова нещо не се среща под път и над път. Господ беше раздавал с пълни шепи. Беше надминал себе си.
Донякъде напразно – помислих си. Да беше жена – по можеше да служи за нещо. Глупаво и клиширано. Защо пък и някой мъж да не е толкова ... див и неустоим?
Ама блясъкът заслепява и човек оглупява - друго оправдание не можех да намеря за себе си и следващите си разсъждения и хрумки. За първи път в живота ми си помислих, че мога да разбера и всички приказки за грях и други подобни простотии, които бях чувала от старите коцкари около блока, докато се захласваха по млади момичета, или от домакини, въздишащи по някой мексиканец от телевизионен сериал.
Еее – присмях си се вътрешно –ето че и ти срещна твоя мексиканец... Най-после!
И каквато съм си директна – зяпах и си се разпитвах:"Би ли легнала с него? Просто така, без никакви чувства, обвързвания, последици... Само заради удоволствието? Само за да видиш какво е. Да видиш как ще се почувстваш, какви са ласките му, има ли разлика. Не? Не си струва? Пак си сигурна, че можеш да си представиш всичко? Наистина всичко? Е, я пък си представи, че толкова фантазия нямаш даже и ти! ...Виждаш ли тези форми? ... Поне си мечтаеш, нали? ...
Хм, най-неочаквано може и да не е нищо особено. Човек рядко е изключителен в повече области. Кой знае... И все пак това създание изисква да му се наслаждаваш, както на един спиращ дъха пейзаж или произведение на изкуството...
Произведението бавно се раздвижи. Изправи се и тръгна наляво, където очевидно още някой поиска да си купи нещо цветно и ненужно в горещия следобед. През мен преминаха тръпки, като стъпките на африкански хищник в савана. Като стъпките на царя на всички животни и едва ли не на всички живи същества...
И внезапно прозрях. Видях го с очите си на бяла жена, която от години, както безчет други бледокожи се опитва да запали, да изгори тая бледост, тая безцветност и неутралност, та поне мъничко да се доближи до омагьосващия блясък. Причината за робството е била завист. Завист е може би причината за всяко поробване. Белите са завидели, че не могат никога да постигнат тая безбожна красота, че и най-прекрасното бяло тяло никога няма да има тоя необуздан контур. И са поискали да го обуздаят, да го притежават макар и по друг начин. Да го унижат. Да го подчинят на себе си. Да го превърнат в свой роб ... този контур ... този блясък.
От някакъв перверзен култ, от преклонение пред хубостта ли? Ала човек не може да остане равнодушен. И тъкмо тогава настъпва мигът на избора. Или приемаш и се радваш на другия, или не приемаш и извършваш истински грях. Тази капризна богиня – Красотата, тя също взема грозно своите жертви.
Не знам защо, обаче ума ми чертае един особен паралел. В по-късни времена, доста след търговията с хора, идеалът за красивото за пореден път ще се смени. Някой си, от някъде ще провъзгласи каква е новата единица-мярка. Арийско - бяло, синеоко, здраво, право... Какво е последвало – знае всеки...
Тъкмо заради тия страшни, нечовешки сенки на стената на човешката история внимавам да не попадам в плен на каквато и да е било обвививка, колкото и да е притегателна... Тези мисли, за жалост, ми разбиха на пух и прах впечатлението от краткия следобеден спектакъл на дванадесетия продавач на... блянове.
Ама какво да правя, като не умея да разпускам. Дали не се отдадох на дълбокомислието, за да не се поддам на изкушението?....
Високи гласове около мен ме върнаха в центъра на действието. Погледнах към групичката, която се беше образувала наблизо и се заслушах в разгвора. Той се водеше на някакъв миш-маш от италиански и английски. Същевременно не можех да не забележа погледите на един съсед, който ме върна на старата тема.
Той изпиваше с очи черния Давид. Жадуваше да му стане роб. Да прочита всяко негово желание единствено по ъгъла на бързата му вежда или по трепкащите краища на издяланите ноздри. Завинаги роб, само и само да са заедно. Две жени пък, излапали вече първата кошничка на младостта с диви ягоди, го фиксираха така незаситени, със зяпнали уста, че ми заглъхнаха ушите от писъка им:"Искам да си ми слугааа! Да правиш всичко за мен..." Те го искаха повече от всяка най-модерна рокля, от най-високите токчета на света.
Ала кльощавият младеж, който успяваше да надвика всички, държеше да гледа още веднъж шоуто срещу заплащане. И спорът явно се водеше вече за конкретната цифра.
-Окей, за десет минути под душа, ще ти закупя половината стока. Повече не мога да предложа. Решавай!
Цветнокожият се усмихваше и клатеше глава.
-Момче – обади се някакъв възрастен – знаеш ли още колко километра е ивицата! Вземай, каквото ти дават, и за днес си приключил. Че и за утре.
-Глупости. Работата не е в парите.
-Защо да се бъхти, като извади такъв късмет?
-Късмет?! Хей, неговото място не е тука. Може би ще има истински късмет в Милано или Париж, ама по тия чукари... – Ако изобщо има сили да се мери с белите тигри... – отсече момиче, което разглеждаше дебело модно списание под плажния си чадър.
На една от жените до мене страшно й се искаше пак да има театър, обаче приятелката й повтаряше възмутено:"Неудобно е някак, не чувстваш ли? Той да не е кукла или играчка. Нито е артист".
- Защо не? В днешно време всичко се купува. Ако оня плаща добре, той може и да приеме. Достатъчно е голям, за да решава сам... Аз съм "за".
В очите на новоизлюпената звезда не можех да прочета много. Хората наоколо се вълнуваха. Веселата англоговоряща компания не спираше да дискутира. Тоя странен слаб тип, видно беше някакъв вид тартор. Така нареченото - сърце на компанията, защото щом изръсеше нещо, останалите почваха да се кикотят. Аз вече не го понасях и напрегнато следях какво става. Първата клиентка (онази с бялото знаме), се доближи и предложи на любимия си продавач да не приема. Тя имала доста приятелки в селото и те щели да си купят много джунджурии... Жената искаше да помогне....
Но какво, какво се случваше в главата на главния герой – това исках да знам аз. Преди под душа - бях забелязала - че лицето му може да изразява различни състояния. Толкова физиономии беше направил. А сега - застинала усмивка. От време на време се чувстваше, че нещо обмисля, колебае се. Обаче изричаше малко. Дали не знаеше добре езика и не схващаше за какво точно става дума...
По едно време се наведе, остави шаловете, които пак се бяха озовали на рамото му и подаде ръка на отсрещната страна в договора. Кльощавият я стисна здраво и искрено се разсмя. Другите засвиркаха и заръкопляскаха одобрително. Народът се струпа около сцената. Колкото и да ми беше неприятно, ако исках да видя нещо, трябваше и аз да стана. А понеже изгарях от нездраво любопитство, и то вече не за сластните движения на тялото, а за израза на лицето, станах и намерих ъгълчето, от което да го държа на мушка...
      Междувременно изпитвах вече угризения. Нещо като срам се опитваше да ми вгорчи окончателно деня. Срам, че изобщо се включвам по какъвто и да било начин в подобна история.... Ама, както обикновено, не се оказах достатъчно силна, и въпреки гадния привкус, дебнех...
      И додебнах. Едно голямо нищо. Аз очаквах, че той никога няма да може да повтори с предишната спонтанност и лекота изпълнението си. Обаче се почувствах измамена. Ако си бях платила билет, щях да се смятам за леко преметната. Липсваше ми искреността. Улових някаква рутина. Изведнъж ми хрумна, че всичко може да е било изиграно, нагласено. Тоя сигурно върти шоуто си денем на плажа, вечер по главната улица с обърната шапка... Глупаво е, ама аз бързо се лашкам емоционално в двете крайности. Иде ми да кажа, че даже хубостта му беше фалшива... Но не беше така.
      Повечето наоколо изглеждаха предоволни. Пак кряскаха и пляскаха – добре дошло разнообразие в еднотипните ваканционни дни. Една луничава девойка от английската компанията се доближи и както правят невъзпитаните посетители в музей или картинна галерия, докосна корема на експоната и почна да скача радостно:"Супер! Супер! Невероятно"... После не се сдържа и се хвърли в обятията му. Експонатът сърдечно отвърна на прегръдката. Двете жени до мен също бяха еуфорични. Дочух едната да изрича:"Не мога повече. Влюбена съм. Ще му предложа брак..."
"Ти си луда – пресече я другата – аз ще го взема"....После някой вече записваше телефонни номера, разменяха се импровизирани визитки с адреси и имейли... Обещания за работа в големия град, където са модните агенции и барове...
След което артистът се поклони още веднъж и се наведе да подбере половината от стоката си, за да я даде на тартора. Той, от своя страна, обясни, че всъщност можело и да не взема нищо, понеже нямал нужда от такива неща. И най-вече понеже, както натърти с подчертан акцент: "No money for the monkey". Тоест – няма пари за маймуната.
Това е. Всичко се оказа блъф. И договорът между белия и черния мъж на плажа. И помощта на намесилата се по-късно полиция... Даже разрешението за работа на този дванадесети търговец за деня ми... Всичко.
Но явно понякога съдбата няма търпение да изчака тринайсто число и стоварва тупаника си по-рано.