автор: Bobskito

Безвремие обзело е душата,
като бесило стяга под брадата.
Къде да търсиш тих подслон,
когато не навсякъде е дом.

Дали е място някъде в полята,
където нежно гали те тревата.
На мястото, където с благ поклон
обричаш любовта в закон.

А може и да е пустиня незасята,
сред пясъци най-жарки на земята.
И там от нищото, от всяка песъчинка
да изцедиш живот за всяка животинка.

Възможно ли е да е там в гората,
сред малките цветя, цъвтящи до реката.
Да има вид на малка хижа,
издигната с любов и много грижа.

Домът ми съществува сред мечтите
и прагът му се къпе от вълните.
За под използвам златен пясък,
прозорец ми е морския отблясък.

Къде ли е домът ми за сърцето,
където всяка нота слиза от небето.
Където има тишина, безмълна среща,
повиваща ме с мъх от страст гореща.

Аз знам къде е, живея там отдавна,
на мойта крепост няма друга равна.
Стените в стихове съм изрисувал със ръце,
а моят дом е твоето сърце.