автор: trite_gaidi

Вáкъл овчар си мома залюби
ем я люби, ем са нощем буди,
ем са буди, ем са припотява
и отвътре колчем нещо става.

- Ангелино, либе, Ангелино -
накипяла като прясно вино
кат та видя, либе, ми са стяга
и от рано заран ми са ляга,
с тия вежди, либе, кат асмити
най си лична, мисла сред момити,
гату ги сбереш в едничка вежда,
страшна мисъл, либе, ма навежда.
Секи ден докат паса овцети
са помислам да си ми в ръцети,
ма кат спомня тас едничка вежда
мислата веднага са извежда.
- Убава си, либе, ма си страшна -
месена си от хайдушко брáшно,
и кога гнева ти са запали
хуквам, либе, ощи по сандали.
Кък у фкъщи викам да та зема,
чи си лична в селу кат емблема,
ама гату либе са идосаш,
ем набързо мисла ш`ма скупосаш.
Ням да смея прага да прекрача,
га пиян от кръчмата са вращам,
и когато та съзра на джама
със тучилка, либе, по пижама,
мисла, чи ша съмвам при уфцети,
дан ти падам, либе у ръцети.

Пей уфчаря, ем чи ги нарежда,
къкту хурка прави тънка прежда,
ептен Ангелина го дочула,
чи галоша бързу си убула.

И кат хукна пряко въз пулету
на Стояна разпиля уфцети,
чи са метна на врата му рошав
дет са вика начи гу скупоса.

И докат прегръщаши уфчаря
си сама със себе разгуваря
- Амчи докуга мома ши дремя
да затискат зелиту ли с мене?!?