автор: Mia2442

Знаеш ли с какво свързвам първите години на брака ни?
Колкото и да е нелепо, цинично, а дори и комично, първите години на брака ни са някак неразривно свързани с гладенето на твоите панталони
Сякаш едни смачкани мъжки панталони изразяват всичко, или поне в моето съзнание за тогава, тези панталони изпълват земята, небето и всичко останало. Увиснали там – насред нищото – те символизират всичките ни битки, целия крах на брака ни, в известен смисъл те символизират и двама ни.
Твоите вечни и безкрайни командировки, в които ми струпваш един куп дрехи за гладене с небрежната реплика „Виж там, приготви ми багажа!”. Моята огромна съпротива да вляза в тази роля, вътрешното ми несъгласие да се напъхам в клишето „покорна съпруга” и чувството ми за унизено достойнство.
Да, понякога си казвах, че сигурно така е редно – аз да гладя смачканите ти панталони...Но не – нямаше такова нещо – не се бяхме договорили да бъде така!
Всъщност, ние за нищо не се бяхме договорили, дори и за това, дали искаме да сме заедно – оженихме се набързо, пришпорени от моята бременност. И едва след това тръгнахме да уточняваме територии, но някак скрито, подмолно.
Гладенето на твоите панталони се превърна в бойното поле за надмощие, за завоюване на позиции и забиване на знаменца по картата. И ти забиваше повече знаменца, защото аз ги гладех. При цялата ми вътрешна съпротива, аз ги гладех и струпвах на спретнати купчинки – твоите ризи и панталони. А после ти идваше, изваждаше някой панталон от купчината, оглеждаше го критично и мърмореше - ”Ама, Ани, не се гладят така панталони, за какво си учила толкова години, ако не знаеш един панталон да изгладиш!” И хващаше ютията, за да поправиш някакви видими само за тебе ръбчета. Ей така – демонстративно, пренебрежително, свеждайки цялата ми личност, цялата ми женска същност до умението за гладене на твоите панталони. Сякаш борбата за надмощие, битката за разпределение на ролите се водеше там – на дъската за гладене.
И някак много закономерно дойде и моя бунт – „Тогава изглади си ги сам!”
За мен тази реплика символизираше възвърнатото ми достойнство, изглаждане гънките на смачканата ми гордост и чувството ми за непринадлежност към теб.
Какво е символизирала за теб? Може би ти „развързваше” ръцете да живееш както искаш по време на безкрайните командировки? Може би фактът, че имаш съпруга, която не може едни панталони да изглади като хората, беше индулгенцията за всичките ти флиртове и изневери?
Знаеш ли, много често се питам – дали ако тогава имах представа какво ще последва – краха на брака ни след прекалено мъчителна агония, ужаса на самотните празници, битките, през които трябваше да мина сама, отсъствието на мъжко рамо в най-тежките житейски уроци – дали, ако знаех всичко това, щях да смиря гордостта си и прилежно да гладя твоите панталони.
Нямам отговор.
Понякога си мисля, че е трябвало да упражня повече насилие над себе си – за да си спестя всичко останало. Някак хитро да се престоря на покорна и покорена, да ти дам илюзията за власт... И да те задържа.
Но здравият ми разум подсказва, че ти нямаше да спреш дотам. Ти щеше да продължиш да ме „смачкваш”, да изпробваш докъде можеш да стигнеш и да се опияняваш от победите си. Безсмислени победи, но не и в твоите, а може би не и в моите очи. Тези победи бяха тухлите, на които стъпваше, за да изглеждаш по-висок, перцата, които галеха егото ти и подклаждаха високомерието в очите ти.
Не, ти нямаше да спреш дотам...
И точно затова си мисля, че дори да съм знаела какво ще последва, тогава, там, пред дъската за гладене, аз пак с някакъв детски инат, с някакво тийнейджърско свободолюбие, с някаква моя си гордост, а може би от инстинкт за самосъхранение, аз пак щях да откажа да гладя онази купчина смачкани панталони.
Или поне ми харесва да мисля, че дори да съм знаела или точно затова, пак бих отказала.
Някак това легитимира изборите ми, осмисля всичко, през което преминах сама, и прави така, че животът ми не изглежда като чифт смачкани мъжки панталони, увиснали между небето и земята. Там, в нищото...