автор: Lizzie

Интриги, блясък и драма-Това може да се види в изобилие в Лос Анжелис-Градът на ангелите, киното и любовта. Власт, страст и коварство, сила, борбеност и препядствия,които трябва да бъдат преодоляни за да стигнем до върховете. Приятелство и предателство. Все неща от живота, Живот като на кино!
Живот като на кино
Глава 1- част 1:С дъх на рози и вкус на шампанско

Облечена в прелестната си морковена рокля на Марк Джейкъбс , любимият дизайнер на актрисата Рейчъл Билсън (не, че за вас има значение,но в Холивуд модата бе едно от най-важните неща, нещо от което всеки живеещ там определено разбираше) обсипана с блестящи рубини София Федерлайн оглеждаше последните детайли около партито. Сияеща от щастие и тръпнеща в очакване на блестящото събитие тя хвърли един бърз последен поглед на къщата –от столовете във викториянски стил(майка й и леля й толкова си падаха по XVIII-я век, че дори не можете да си представите), цветята и свещите край басейна, до блюдата, донесени от изтока. Екзотика и стил-две думи характеризиращи семейството й и неговите членове. За ден и половина тя бе успяла да превърне къщата на родителите си в завладяващо място, изпълнено с цветове, приглушена светлина и музика, и изискаността-онова на което майка й изключително държеше. Тя самата беше цялата изисканост. Доволна от постигнатите резултати, се усмихна закачливо на чичо си, облегнат до вратата. Толкова млад изглеждаше той за своите 36 год. Толкова жизнен, така привлекател и усмихнат. За Боби Макартни се пишеше всеки ден в пресата.Всички модни стилисти подчертаваха и признаваха неговата елегантност и младежката му визия.
-Е, какво ще кажеш чичо Боби?
Боби беше човек разбиращ от тези неща, човек с усет към красивото, човек с изтънчен вкус и стил.
-С радост забелязвам, че си се справила прекрасно Софи. Дори по-добре от майка ти, но това все едно не съм го казал. Той се усмихна. Имаш талант момиче. А сега я ела да пийнем по един скоч. И ти трябва да се отпуснеш нали? Скочът беше любимото му питие. Беше голям ценител и винаги пиеше поне по една чаша със жена си преди вечеря. Шефовете и партньорите му от чужбина често му пращаха кашони от най-доброто по някой повод или празник. Боби не беше голям фен на светските събития но с удоволствие обичаше да разговаря с колегите си на по питие.
-Благодаря ти, чичо Боби. Беше ми много приятно.
-А къде са другите лудетини?
-Елеонор е отвън при басейна, наслаждава се на фонтана, който поръчах от Тайланд, а Джули е в трапезарията с мама и леля. Момчетата от курса на Ел трябва да пристигнат всеки момент. София погледна часовника си. Беше вече 19.00 часа.
-Доколкото знам във фирмата работя доста хора-каза Софи и отпи от сладкото мартини, което чичо й й наля.
-Да. И част от тях вече пристигнаха-каза Боби и се усмихна, поглеждайки към вратата.
Прилив на вълнение обзе Софи. Тя никога не беше правила такова парти. А и бе едва на 18. Какво разбираше от партита? А и не познаваше никого от служителите на баща си. Още много трябваше да научи за бизнеса и светския живот. В Лос Анджелис тези понятия вървяха ръка за ръка.
-Виждаш ли това там са хората от Финансово-Счетоводния отдел и Одит. Погледът й се насочи право към вратата.
-Шефът им-Патрик Марино е този от дясно с кестенявата коса и сините очи. Много самоуверен младеж. Дойде направо от Кулумбийския. Веднага го взехме на работа. Има безупречно CV.Говори се, че жените му се лепят като мухи на мед. Гледай да си нямаш работа с него. Прекалено самодоволен.
-Марино, не е ли италианска фамилия?
-Да, италианец е.
-Хмм…
-Ето го и административния отдел. Там нищо не правят. По цял ден пият кафета и се мазнят на баща ти.
Софи огледа тълпата с видимо учудване и любопитство. Мъжете и жените бяха толкова безупречно елегантни в марковите си костюми и постоянно се усмихваха-някои съвсем открито лицемерничеха, други се церемоняха, трети пък изглеждаха толкова искрени и непринудени сякаш се намираха на някой купон в студентско общежитие.
Каролин и Джеферсън Федерлайн-домакините, чиято годишнина се празнуваше заедно с двете си по-големи дъщери-Елинор и София са отправиха пред входната врата за да посрещнат гостите си.
Първи, с хората си пристигна шефът на Финансовия отдел Патрик Марино. Дали от интереса, появил се наскоро у него към една от дъщерите на шефа му-София( която откакто видя на корицата на едно списание се можеше да си я избие от главата) или от чувство на благоприличие, това никой не знаеше.
-Добър вечер г-н Федерлайн. Г-жо Федерлайн, прелестна както винаги. Моите поздравления,прекрасен повод. Много ми е приятно отново да ви видя.
-Благодаря младежо. Влизайте. Чувствате се като у дома си. Надявам се градината да ви хареса.
-Прекрасна е.
-Дъщеря ми София подготви всичко за празненството. Аз нямам никакви заслуги.
-Впечатлен съм от дъщеря ви.
Още с отварянето на вратата Патрик беше наистина впечатлен. О, дори това беше слаба дума за него. Може би е по-удачно да употребим зашеметен от красотата й, от непринудеността й, от детското, женското и естественото у нея. Привлечен както винаги от красотата на жените се чудеше какво да предприеме. Пронизващите му сини очи я гледаха, като изучаваха всяка част от тялото й. Това той гледаше на пръв поглед. Ах, колко момичета бяха изгоряли в колежа и колко ли още щяха да изгорят…
За София не беше трудно да отгатне или поне да предположи какво си мислеше мъжа срещу нея. Но тя не беше свикнала на такова откровено показване на интерес от един мъж. А и неможеше да отрече видимото. Той бе наистина привлекателен. Сивият костюм, който носеше отиваше много на цвета на очите му. Изражението му изглежда бе доволно, а усмивката не слизаше от лицето му. Предизвикателния поглед , с който я удостои(това ще трябва да си беше истинска привилегия, защото той обръщаше внимание на малко жени), говореше за желанието му да я има на всяка цена.
Постепенно огромната къща на Федерлайн се изпълни с толкова много гости, че прислужниците едвам смогваха да изпълнят всяка една тяхна прищявка. Но разбира се всичко беше така както София си представяше-бляскаво, прекрасно и оживено. Оставаше само една подробност-речта, която трябваше да изнесе послучай 20год. от сватбата на родителите й и завръщането на любимата й по-голяма сестра Елинор от Европа където бе заминала да учи бизнес и финанси. Колко й беше липствала Ел. Как с нетърпение очакваше завръщането й. Между двете съществуваше една необикновена обич и силна връзка и това всички го виждаха и разбираха. Двете сестри още от малки си споделяха всичко и винаги се защитаваха една друга. Същевременно с това се опитваха да наглеждат и малката си сестра-Джули, което не беше никак лесна задача, предвид избухливия и нрав и своенравен характер. Вършеше какви ли не глупости. Но Софи я обичаше, приемаше я такава каквато е. Все пак всеки си има характер.
Потънала в своите си мисли, тя не забеляза братовчедка си, която леко я побутна по рамото.
-А, Мегън. Извинявай, не те видях.
-Притеснена ли си?
-Не, не съвсем. Всичко върви по план. Но не разбирам защо аз трябваше да изнасям речта. Ел би се справила по-добре. Или пък Джули. Защо аз?
-Защото ти си домакинята.
-Научила си си урока. От скоро си при нас а виж ти, вече си станала истинска холивудска лейди.Я се погледни!Изглеждаш великолепно.Чудя се папараците как още не са те хванали. Ти си такъв нешлифован диамант.Софи се усмихна Мегън се смути, но също се усмихна.. Няма ли ги още момчетата?
-Кои момчета?
-Тези от курса на Ел. Забрави ли ги? Няма нищо. И аз за първи път ще ги видя.
Меган имаше слабо и стройно тяло. Косата й беше вдигната на кок, около който се увиваха малки плитчици. За това чудо, както тя наричаше прическата си бе прекарала 3 часа в известен салон на Родео Драйв. Роклята й беше в цвят слонова кост, така модерен напоследък, с малки паети и лъскави елементи. Колкото повече блясък разбира се, толкова по-добре. На раменете си носеше фин шал от сатенена материя, с цветя избродирани по ъглите му. Естествената руменина на бузите й придаваше на лицето й детска наивност. Меган беше чаровно момиче. Имаше огромни кафяво-зелени очи, които контрастираха с гарваново-черната й коса и бялата й като мляко кожа. И определено се чувстваше неудобно в тази безбожно скъпа рокля и перлите на шията си, и тези, О, Боже всички тези невероятно изглеждащи мъже и жени от света на бизнеса.
-Всички ли пристигнаха вече Софи?
-Мисля, че ги няма само хората от Pr отдела. А всъщност вече са тук. Извинете ме. София вече мислеше, че той няма да дойде, на като го видя да влиза през вратата нещо в нея се преобърна. Тя определено харесваше този мъж. Отваряйки вратата Франк също веднага я забеляза. Погледите им се срещнаха. Те се гледаха загадъчно, не знаейки какво точно изпитваха един към друг. Но определено бяха щастливи. Франк се усмихна на Софи и тя тръгна към него. Щеше да му се усмихне весело и да го покани да седне на мястото си.
-Радвам се да Ви видя г-н Стюард. Лицето й сияеше, но чрез официалния тон тя си надяваше да не го показва много. И не забеляза как цялата зала гледаше в тях. Всички се бяха обърнали и ги наблюдаваха.
-Добър вечер г-це Федерлайн. Аз също много се радвам да Ви видя отново. Повече отколкото предполагате. Той се усмихна с една от онези свои напълно обезоръжаващи и неустоими усмивки.
-Елате да поздравите баща ми. Ще се зарадва да Ви види.
-Разбира се.
Без дори за миг да се поколебае, сякаш отвътре й идваше някаква неознаваема сила, която й даваше кураж, който попринцип у нея нямаше, тя го хвана под ръка и го отведе при баща си в градината. Сега за нея не съществуваше нищо друго. Не се интересуваше от това, което близките й или гостите биха си помислили. Когото София Федерлайн искаше да направи нещо тя го правеше, без да мисли за последиците и никой не можеше да я спре.
В този момент Пола-секретарката и дясна ръка на Джеферсън Федерлайн стоеше с чаша текила в ръка и си приказваше с Мери-Алис.
-О, виж ти, малката дъщеря на шефа. От километри си личи, че е здраво хлътнала по Франклин Стюард. Погледни я само! Мери-Алис, изглежда толкова надута.
-Е, и така да е, не виждам теб пък това какво те вълнува. Не ти влиза в работата Паола. Кога ще престанеш с глупавите си забележки? Или те е яд на нея?
-Глупости говориш приятелко! Напротив, знаеш, че съм права.
Паола продължи да говори, но Мери-Алис изобщо не я слушаше. На нея й беше пределно ясно всичко. Още откакто беше видяла Пола тя знаеше що за човек е тя. Това 25г. момиче, приличащо на манекенка от модния подиум, с късата си черна рокля имаше необикновената дарба да разобличава хората. Тя имаше едновременно тялото на холивудска актриса и ума и инстинкта на федерален агент. Мери-Алис нервно отпи от чашата си и се загледа в далечината. Тя беше млада дама с борбен дух, готова на всичко за да постигне целта си. Мери-Алис беше стигнала до тук само и единствено благодарение на своите собствени усилия. Тя беше голям професионалист в областта си и Джеф Федерлайн знаеше това. Накъдето и да се прецелеше това момиче винаги успяваше да уцели целта, да постигне успех. А именно от такъв човек се нуждаеше Джеферсън Федерлайн за своят отдел Връзки с клиентите. И той никога нямаше да я изпусне, защото тя беше истински диамант. Беше късметлия, че я имаше.