автор: Bobskito

Нещастен миг на глупавата гордост, нетлеещ вече в моята душа. Объркан стих на мъката по сложност е най-близкото до мен сега. Живот изпълнен с грешки, предстоящи, нечовешки.
Дали са само в моята глава или са видими, нещастни или пък зловещи, изплуващи като гемия от мъгла. На поход тръгнал съм срещу съдбата, но как да промениш нетленният и ход. Да търсиш обич по земята е все едно да търсиш сред непроходимото ти брод. Закътани остават мойте мисли, със времето по-трудно ги чета. Ръка ли търся или нечии устни, не зная май кога да спра. Невежа аз съм и към тебе, непозната моя влюбена жена. В окови гние всяко семе, което нашата любов пося. Към тебе тичам – бързо, бавно. Отивам си и връщам се безкрай. Изпразнен стих на мъртво огледало, четеш и ти – днес тихичко признай! Разтрогнат свят на дребни твари, със дребни мисли тровят този свят, във който аз и ти горещо се разминаваме като с последен влак. На всяка дума звук подхожда и всеки търси правилния тон. Сега, когато вече не говорим, звукът е просто празен трон. Забулен скитам се сред тишината, загубил слух и разум и без стон усещам как разскърцва се врата. Когато ти си тръгваш, очаквам те с поклон. Нещастен миг, изгарящо докосване на зла орисница във тъмен плащ. Къде ще стигне нашата измислица ако за секунда изживеем думичката страст. В сърцето ми разкъсан белег напомня вещо за греха на моят дух – и зъл и верен, обичащ, мразещ всичко на света. Изгнание на нежни чувства, проклятие на дневен ред. Една ръка ме нежно гушва, а другата в сърцето ме боде. Уплашен грохот от отминалото време, глава надигам за да го усетя аз без страх. А той свисти в сегашното ни бреме и разума остава прах. Далеч остава туй което сме сега край океан от приливи и отливи сглобен. Въпросите си бързо ми задай преди да размениме поглед и смутен да тръгна в някоя посока, разкъсан, гинещ в черен плен. Отиваш си сред думи празни и безумни. Оставаш и не търсиш топлота. Не даваш път на чувства трудни и ги душиш за да не греят във ноща, където лесно би било да върнеш отиващото си от моята душа. Сами твориме днес закони, издигаме прегради и стени, за да не може някой да проходи, свободен да започне да върви. Ковеме тежки черни двери без ключове, без дупчица дори, за да не може другият да се пресегне и тайнството за миг да наруши. В самотна клетка всичко става – живот и щастие и срам и всеки сам за себе си прощава, и сам за себе си живее там. Да търсиш място не по-тъмно от собственият ти подземен свят, забравил веч как дъха светлината, как двамата творяхме цвят. Сега е лесно да стоиш заобиколен от себе си, да спиш. Под мрак на черно одеало, горящи факли устремно въртиш. От липсата на въздух гасне всяко тяло и в огъня не ще се ти спасиш. Да крачиш, да разбираш, в един единствен миг ти всичко да изтриваш и има ли след гумата следи или основно празнота стои? Какво чак толкова различно ще напишеш ти за бъдещето, мъгляво, разкривено и неясно, примамващо те в русло тясно на хиляди отровени мечти, където няма аз, а само ти. Добре! За миг поне животът нека спре и всеки вземе по парче от другия, тоз който мил е и обичан. Дали ще бъда аз оставен цял, с едно сърце във моите ръце...
Горещи пламъци раздират всяка мисъл, откъснала се там като парче от каменна скала. Лети надолу и оглася всичко с онзи писък на отдавна впрегната стрела. А долу – само тишина, а може би покой, безкрайно нисък, разстилащ се като мъгла, която се оказва твоята душа. Като в кристално огледало оглеждам се едва, докосвам плахо всяка болна сянка и отражения попивам жадно, там без усилие помитам тонове тъга, изплуващ от злокобната си дрямка. От дъното оказа се не ме е страх, ударих го със всичка сила за да поема въздух с шепи аз, очи да вдигна и да те подиря. На отражения и просветления не вярвам, не вярвам във късмет и провидения измамни. От днес нататък сам съм си пророк и бог, и грях и праведност, вода за сетивата жадни.
От днес ще бъде пролет, казвам аз. И птиците ще тръгват в полет едва когато разреша. И слънцето ще грее само с мое позволение, а цветовете на дъгата ще бъдат мое сътворение. С вулкани, с бури, с бедствия ще срещам аз от разстояние там всеки опит за грозна безметежност и страдание. Защото аз съм щита, бронята която пази всичко свято в моето съзнание, защото аз съм мечът, носещ наказание. Да бъда господар на територия без хора, без природа, без нищо живо, без дори да мога да стъпя върху пръст гореща и без да имам хоризонт насреща. Да имам тяло от материя лишено, да нося дух с лице на радост разкривено. Да няма там с кого да споря за смисъл и безсмислие, за принадлежност и изгнание – да бъда цар е моето призвание. И в ден когато овладея този свят на сенки разпилени, земя на мисли, лошо наредени и чувства, от умората сломени, тогава ще посмея аз да вдигна поглед пръв, да бръкна в купата със спомени студени и да започна бавно с своя дъх да разтопявам аз живот за сетен път.