автор: Bobskito

Живея сам. Отвътре съм празен и може би някога съм имал някакво предназначение, но отдавна не помня какво е било. Мислите ми са влажни и студени, също като това, което съм всъщност. Живея сам в полето. Най-близката къща се намира на около петнадесет минути пеша, но никой не си прави труда да идва при мен, защото и аз не бих направил усилие да се преместя.
Добре ми е сам. Помня, че когато се чувствах значим и полезен при мен идваха хора постоянно – обсъждаха проблемите си около мен, радостите си, тревогите си, ежедневието си. Но колкото повече губех от съдържанието си, толкова по-малко хора идваха при мен. И накрая спряха. А аз останах сам сред полето, ненужен и гниещ отвътре, разяждан от тази непрестанна влага и самота. Самотата не е толкова страшна, с нея се свиква, както е свикнал всеки с досадните изгреви и залези. Така съм и аз със самотата. Приех я и зачаках по-добрите дни, които обаче се превърнаха в години очакване, които ме накараха да забравя какво всъщност чакам. Стоя си на полето и почти виждам през равнината къщата на петнадесет минути от мен и дори понякога ми става тъжно, че никой там не се сеща за мен, а може би те дори не знаеха, че съществувам. Но този неоспорим факт, че хората бяха забравили за мен по някакъв начин ни най-малко не ме караше да ставам по-самотен или по-тъжен. Бях се ограничил до елементарно безцелно съществуване. Втренчен в постоянно менящите се цветове на небето – от бяло в синьо, от синьо в розово, от розово в черно, бавно губех спомени. Губех интереса си да помня, губех желанието да пазя спомени и нямах волята да създавам неповторими моменти, които да помня. В миналото, когато бях заобиколен от хора пак се чувствах сам, затънал в проблемите на другите не осъзнавах собствената си деградация. А когато останах сам и имах време да се занимая по-обстойно с личността си, започнах да откривам ямите, които сам съм си създал в отношението към себе си, желанията си и изобщо за това, как бих искал да протече живота ми. Но това време е отдавна минало и забравено. Не помня какво толкова съм искал от живота си, а само знам, че ако имам нов шанс – не бих го пропилял в слушане на останалите, но какво съм аз без тях.
Всичко си вървеше идеално за мен. Времето беше преминало в безвремие, не обръщах внимание на дните, преливащи в нощи, на сменящите се сезони, на дъжда и на сушата. Просто стоях и не чаках, гледах, а не виждах, слушах без да чувам...
И тогава дойде Той!
Той развали всичко това. Самоубийствената ми идилия беше унищожена от един човек. Той просто дойде един ден и започна да ми крещи. Разбира се, първо ми се извини и ми обясни причините, поради които беше прибягнал до това.
- „ Моят лекар... – чу се гърлен хрип. - ... ми каза, че така ще е по-добре за мен...ако споделя с някой... Извинявай, че понякога може да бъда и по-рязък, но ти би ме разбрал и вярвам, че ще ме оправдаеш след като ме опознаеш.”
И започна да крещи...
Какво му бях направил? Няма ли на кой друг да се оплаче? Какво очаква от мен? Съвет ли? Та аз съм само един отдавна пресъхнал кладенец. Не мога да му отговоря, а той непрестанно крещи през цялата ми празнота, цели седемнадесет метра. Нужно ли е да го слушам?! Мога да го игнорирам. Но това е първият човек от години насам, който идва само и единствено заради мен. Бях объркан и поласкан едновременно. Реших, че би било интересно нещо да раздвижи позаспалото ми съзнание и реших да слушам. То нямах и особено много варианти, но беше по-добре да слушам, защото когато той спре да идва, за мен ще има достатъчно много време да мисля върху нещо друго, различно от собственото ми нещастие. И така - започнах да слушам. Той крещеше много силно в началото. Представяше си, че моето дъно може би е жена му и му крещеше, обиждаше го, дори плюеше по него. Не ми беше особено интересно да слушам за тази част от живота му, която явно не беше приятна и за двама ни вече. После ми се налагаше да се трансформирам на един от неговите началници, преструвах се на няколко негови колеги, бивша любовница, случайно забърсана сервитьорка от крайпътен мотел и стигнах до ролята на на голямата му дъщеря, направила аборт на седемнадесет. Първата седмица имаше само крясъци и обиди и от лаят му почти нищо не се разбираше, но след около седмица, тонът му значително омекна и от водопада от ядни приказки, остана просто един мек глас, който си задаваше въпроси, на които сам даваше по няколко отговора.
Той идваше всеки ден. Не пропускаше, дори когато валеше. Имаше някакво страно постоянство в него, далеч извън рамките на терапията, която му бяха препоръчали да прилага. Сега, когато не ми се налагаше да влизам в роли, а просто да го изслушвам ми беше далеч по-приятно. Вече се чувствах като истински събеседник, а не просто като дупка, в която някой излива гнева си. Той разказваше толкова много неща, че бях забравил за това, че съм пресъхнал, ненужен и самотен. Моите пробеми оставаха далеч и бях завладян от пъстротата на историите и емоционалността на този човек.
На седмият ден, в който виковете престанаха, Той дойде и седна до разбития ми зид. Запали цигара и хвърли клечката от кибрита зад гърба си. Вдъхна жадно от цигарения дим. Почти можех да чуя как никотина проскърцва по дробовете му, задържа отровния пушек достатъчно дълго за да си предизвика остра кашлица. От устата му бавно, свободно, на гъсти облаци заизлиза цигарения дим и той започна :
- Гаден навик! Трябва да ги откажа, ама... Ще ги спра някой ден. Сигурно когато успея да намеря поне минута покой – ще ги спра. Ще мисля само за това през тази минута и мисля, че ще ми е достатъчна за да ги махна завинаги. – първото дръпване, което не предизвика кашлица. – Пуша от ...тридесет години и всяка година, когато реша, че трябва нещо да променя, решавам да спирам пушенето. Ха! Защо точно това? Не мога ли просто да си кажа какво искам да променя относно живота си и просто да го направя?! Винаги са цигарите. Самият факт, че още пуша говори колко съм имал воля за промяна без значение за какво. Винаги, когато съм нервен пуша, когато съм спокоен също, когато мисля – пуша, когато не мисля, решавам да запаля, за да пробудя някаква мисъл. Но винаги съм си мислел, че цигарите са основната пречка за това, да правя промени. Ето, аз си ги дърпам една след друга и нищо не се променя. Еднакво дълги са, паля ги по един и същ начин, огънчето на върха на цигарата гори винаги еднакво, вкусът им е винаги лютив, времето за изпушване на една цигара винаги е приблизително същото, като на предната. Вдишванията са определен брой, точно колкото издишванията и дълбочината на поемане на дима винаги е еднаква. Каква промяна в живота си искам да направя, след като всеки ден, поне по тридесет пъти съм в състояние да правя нещо, свързано с такова досадно еднообразие като ритъм и действие – без да ми става досадно, просто го правя и не променям нищо. Така съм навикнал с този простичък акт, че усещам как започвам да се отнасям към всичко по този начин. Не променям, значи имам сигурността да се пазя от грешки. Като не променям нищо, значи че цигарата винаги ще гори точно толкова колкото искам и ще получа точно толкова удоволетворение от нея колкото очаквам. А какво мога да променя? Мога да пуша по малко. Тогава рискувам удоволствието си, а ако започна да пуша по –бавно – нарушавам ритъма на дишането си по време на пушене. Ако сменя цигарите си има вероятност да започна да кашлям повече, а ако спра да пуша изобщо – какво ще правя?! Изобщо все промени, които биха разрушили нещо, на което не отдавам особено значение, но има голяма роля в подредбата на нещата, които не искам да променям. И малко по малко започвам да гледам така на всеки един дял от живота си. Всяко отклонение би довело до личната ми дезорганизация, а това би било пагубно за моята страст към пушенето, респективно – еднообразието. Постоянно повтарящо се действие, което определя ежедневието ти и те кара да се съобразяваш единствено с него – носителят на личното удоволствие. И за това всяка една промяна на каквото и да е било би нарушила целостта и степента ми на задоволеност.
Той запали втора цигара веднага след като бе изпушил първата.
- „ Да. Интересно. – казах си. – Но за какво ставаше въпрос тук? За живота му или за проблема с цигарите? Или може би за това до колко живота му се определя от цигарите? Не...По-скоро става въпрос за страха му да променя нещата около себе си, а тютюнопушенето беше просто метафора, с която се опитва да не отдава значение на всичко останало в живота си. Но какво толкова иска да променя?”
Той бавно се изправи и без да си вземе сбогом, тръгна обратно към дома си. Останах отново сам и имах време да мисля до утре в познатия час върху думите му. Слънцето отдавна бе загубило от блясъка си и вече приличаше на грозно червено петно върху светлото небе. Появи се лек вятър, който накара избуялата трева да полегне леко настрани под почти неуловимия му порив. На няколко метра от мен отдавна вече не гордо стърчеше огромно изсъхнало дърво. Голите му, изгорели клони дори не реагираха на появилият се вятър. Дори сантиметър не помръдна от голата му снага. Осанката му хвърляше уродлива сянка близо до мен, която бавно изчезваше в тъмнината. Кората му беше подпухнала и дори на места вече я нямаше. Всичко в това дърво говореше за някаква безнадеждност само от начина, по който изглеждаше. Кривите му форми, безжизнените му клони и може би отдавна прекъснатите му корени допринасяха много за цялата гротескност на пейзажа. Аз - пресъхналия кладенец, той – изсъхналото дърво, човекът - споделящ с мен и празната къща на петнадесет минути време от тук. От години почти нищо наоколо не се бе променило. Аз съм си все така пресъхнал, дървото не спираше да гние, а къщата нито идваше по-близко, нито се отдалечаваше. Помня смътно, когато идваха хора при нас. Вадеха от водата ми, утоляваха жаждата си и намираха убежище от жаркото слънце под тежката сянка на тогава някога зеленото дърво. Но тези мисли само засилваха контура на абсолютната ми безполезност в момента. Промени се само това, че той беше започнал да идва. Поне е разнообразие. Нещо по-различно от това да се взираш в до болка познатите върхове на тревите и да наблюдаваш бавно променящите се форми на облаците или дървоядите, изпиващи и последните жизнени сили на дървото. Започнах да прозирам по малко думите, които беше казал преди малко той. Нещо толкова дребно, а успя да прикове цялото ми внимание, откъсвайки ме от цялата рутина на ежедневието. Сега мислех само за него и какво ли ще каже следващия път, когато дойде. Само дано не крещи отново.
- Ти ме докара до тук! – измъчен стон разцепи тишината. Мислите ми спряха и започнах с усилие да се взирам в мрака и да напрягам слуха си за доказателство, че не ми се е сторило, че някой каза, че аз съм го докарал до тук. Напрегнах всичките си сетива за да разбера от къде дойдоха тези думи. Наоколо цареше абсолютна тишина, ако изключим воят на все по-засилващия се вятър.
- Да! Ти ме докара до тук, суха дупка! – бях почти сигурен, че гласът идваше от дървото. Втренчих се в сухата купчина дървесина и зачаках да видя дали съм прав. Може и да ми се е сторило. Дърво да говори!? Що за небивалица! То просто си стои там от години и никога не е давало признаци на живот. Пролетта разцъфва, порастваха му красиви зелени листа, после те падаха на земята и това е. Никога и дума не е обелило. Да си призная аз нищо не зная за него. Дори през много дълги периоди не съм го и забелязвал. За мен си беше като тревата, която изгаряше и отново избуяваше след време. А напоследък приличаше на грозен израстък, разкривен във всички посоки. Реших да се концентрирам върху дървото като вариант, защото наоколо нямаше нищо друго. Вперих поглед и напрегнах слух.
- Аз умирам, а ти дори не знаеш за това! – беше дървото. Със сигурност беше то. При всяка дума клоните му се повдигаха леко и после тежко се отпускаха. Говоренето му ми напомняше на ритуален танц, при който танцуващият е под наркоза и с мъка пази равновесие, само и само да продължи да се поклаща под звуците, които са само в собствената му глава. Гърмящия глас на дървото отново екна в тъмнината. – Сега, след като установи на кой си причинил тази трагедия – по-добре ли си!? Как се чувстваш след като подписа смъртната ми присъда? Всичко е заради теб...Ти ме докара до тук.
Не знаех какво да кажа. Нещо ми беше застанало на гърлото и не мърдаше – ни навътре, ни навън. Да не би за момент да изпитах онова дето му казваха вина? Така ли се нарича това? Беше нещо ново за мен. Никога преди не се бях чувствал така. Искаше ми се да изкрещя нещо в своя защита, да заявя своята невинност, но дълбоко в себе си, след като негласно пресметнах фактите, които не бяха в моя полза и се убедих, че няма смисъл да симулирам иносент. Може би непряко аз съм виновен за гибелта му, за малките черни дървояди и импотентната му коренова система.
- Бих искал да ти кажа, че съжалявам, но всъщност няма за какво. – успях да започна внимателно, докато успея да напипам правилната защита в моя полза. – Нали разбираш ,че това че съм пресъхнал няма нищо общо с мен. Нали не мислиш, че съм го предизвикал за разнообразие!?
Нещата не отиваха на добре. Въпреки че бях абсолютно прав от гледна точка на природните закони, нещо ме караше да съчувствам на дървото за някакво зло, което му бях причинил директно и необратимо. Ситни капчици вода се появиха по мухлясалите ми стени. До сега никой не ме бе обвинявал за нищо, а толкова рязка нападка ме хвана доста неподготвен. Реших да се измъкна с мълчание. Направих пуза, за която се надявах да продължи завинаги. Надявах се дървото да не продължи с тирадата за собствената си трагедия. Стратегията ми се увенча с известен успех и като че ли успях да си усигуря тишина през следващите три дни. Нито дървото продума, нито той дойде. Имах цялото време на земята да обмисля какво ме бе накарало да изпитвам такава силна вина по отношение на дървото. Да вникна в същината на това, което ме караше да бъда уязвим и да се самобичувам за неща, които съществуваха само в мен и мисли, хранещи като гладни кучета собственият ми срам пред нещо, в което дори не бях убеден че участвам. Отделих почти цялото си време на тази вина. Какво беше това парещо усещане, което ме караше да съжалявам, да ме е срам от мен самия, че съществувам. Да изпитвам срам от нещо, което съм направил или не – срам от действията или бездействията ми. Нещо, което мозъкът го приема за грешка, лепва му етикет вина и се опитва да накаже цялото тяло, нанасяйки му всевъзможни мъчения, като чисто физическата болка е една много малка част от цялостната агония на организма.И всичко е с една единствена цел, която е далеч над това просто да ти се натрие носа, а да съумееш да направиш изводи от последствията, да изследваш причините и да се върнеш там, от където всъщност започва собствената ти грешка, да анализираш всяка една част от нея. А как да се освободиш от вината? Дали е достатъчно просто да анализираш или имаш нужда от план, по който да се движиш и при следващата предпоставка за грешка, която би те накарала отново да се чувстваш виновен, ти започваш да се движиш точка по точка, заобикаляйки изцяло модела, водещ до гърчовете на вината. А дали не е по-правилно просто да дадеш пред себе си разумно обяснение за грешката си и просто да продължиш с живота си без да позволяваш на несъзнанието ти да влиза в конфликт със съзнанието ти. Да обясниш грешката си, да я оправдаеш, да не и обърнеш нужното внимание само и само да избегнеш насилието на мозъка върху тялото и бързо да затвориш вратата, зад която твоята грешка винаги ще си остане такава – проста като система, необмислена и все така грешка. А какъв е варианта за съществуване? Да живееш с грешките си или да живееш отричайки ги? Дали чувството на вина те прави всъщност осъзнат и отговорен за постъпките ти или това, че не ти осигурява необходимия душевен конфорт те кара да си търсиш извинения, а не обяснения.
Аз направих своя избор след няколко дни на размисъл. Реших да не обръщам внимание на дървото. Аз си мълчах, а и то не се опитваше да подхваща нов разговор. Не мога да кажа, че ми липсваше, просто по някое време ми стана любопитно защо реши да заговори изобщо и начина по който мълчеше ме плашеше не повече от това, което говореше. Опитвах се да не мисля за него през по-голямата част от времето. Само понякога хвърлях бегъл поглед по посока на бавно умиращата дървесина.
- И дъжда вече не ми помага! – извика един ден дървото. Стържещият му глас обиколи полето и се заби в олющените ми стени. Изненадата ми се примеси със страх, преминаващ в паника и някакво странно чувство на лудост се прокрадна в съзнанието ми само при мисълта, че отново ще започне да сипе обвинения без да съм успял да изготвя защита. Но нали не му обръщам внимание?!...
Понякога тишината беше разцепвана от спорадичните викове на дървото, а моята стратегия да забравя за него все по-добре работеше. Вече не забелязвах обвинението, жлъчта и болката в тона и думите на дървото. Въпреки че според него му бях причинил нещо ужасно, аз умело изтрих всяка част от неговото съществуване и макар че бяхме на не повече от три метра един от друг, успях дори да залича неговото съществуване. Отново потънах в собствените си мисли, които даже вече не помнеха и човека, който бе идвал някога да крещи или да споделя в лоното ми. Той не беше идвал много отдавна и отново в кухата ми окръжност се бе настанила самотата на един неудачник – изигран от съдбата или просто от лошия късмет. Сега, когато той вече не идваше имах отново цялото време на земята да потъна в самосъжаление и рутинна апатия към всичко, което ме заобикаля, диша, пулсира около мен. Единственият ми потенциален събеседник беше дървото, за което си бях наложил да не мисля, защото то ме караше да се чувствам още по-безполезен и безсмислен. Дори то, в студените есенни вечери беше спряло с истеричните си вопли, като че ли и то размишляваше за нещо, което правеше съдбата ни обща и аз малко по малко започнах да мисля за това, как успяваме да мълчим толкова време когато сме прекарали години заедно, а и очевидно сме се превърнали в двойка сърдити самотници и всеки е сърдит за нещо на необратимостта на съществуването си.
Отмина зимата. Снега бавно се стопяваше в хладната земя, която сякаш хищно се опитваше да заличи следите от студовете и ветровитите дни. С всеки ден бялото все повече не преобладаваше в до болка познатия пейзаж. Сковаващи оставаха само тъмните черни нощи, в които се чувствах толкова добре – сам, отдаден на празнотата в съзнанието ми и всячески опити да разбера себе си, човека и дървото. Това бяха единствените същества, които бяха успели да събудят в мен някакъв интерес към съществуването ми в този свят и моето местоположение. Дори когато мислех за себе си, усещах желание да настигна позакъснелите си мечти, да постигна равновесие със заобикалящото ме, да усетя онази пълноценност, която щеше да осмисли оставащото ми време, колкото и далечен и непридвидим да бъде краят ми. Именно в студените нощи на отиващата си зима, очите ми бяха широко отворени, втренчени в звездите и тяхната безмълвна неопределеност, сякаш търсех в тях отговори или просто успокоение – и в двата случая не получавах нищо. Просто само стоях и зяпах и само си въобразявах, че неземна сила ще ми помогне да разгранича правилното от неправилното, земното от въображаемото и самотата от мен самия. Имах нужда да направя нещо значимо за мен. Да накарам някой да прозре същността на моята красота отвътре, някой да ми даде шанс да се разкрия и да види колко много съм постигнал за себе си и да пожелае да го споделим, а не да ме отбягне с недоверие само защото съм дупка в земята.
И когато студовете отминаха, той дойде. Нищо не каза. Очите му бяха празни. Една бутилка се люлееше между пръстите му, а току що запалената цигара се отразяваше в стъклото и. Както преди, той седна и подпря гръб на влажния ми зид. Отпиваше на големи глътки и жадно попиваше от тютюна. Не говореше или поне не продума докато не довърши бутилката и с мощен замах я разби в стеблото на полуживото дърво. След това направи кратка пауза между мълчанието си до сега и предстоящата тишина. Успявах да доловя само тежкото му дишане, предизвикано от тоновете цигари през годините, но имаше още нещо – усетих болката от онова, което си го бях обяснил като вина. Същата, която изпитвах към непредизвиканата от мен гибел на дървото. При него физическата болка от грешките му му личеше по начина, по който стоеше. Със свити към тялото колене, челото му почти опираше ръцете, които бяха обгърнали коленете. Когато вдишваше, дъхът му притеперваше. С мъка се опитваше да контролира дишането си, но не успяваше. Тишината продължаваше да изтезава всичко наоколо. Забелязах, че дори дървото вече беше насочило вниманието си към човека и то не заради стъклата, разпръснати около него, а заради тази тягост, обзела злокобно заобикалящата ни тъмнина. Той продължаваше да стои сгърчен от непонятна за нас болка, когато процеди през зъби :
- Сам се докарах до тук!
После стана и олюлявайки се, с малки стъпки и наведена глава потъна в мрака. Опитвах се да го проследя с поглед и дори когато изчезна все още си представях как върви размазан и погълнат от нещо, за което така и няма да разбера. В съзнанието ми още кънтеше неравномерното му дишане и разбитата бутилка. Усещах с всяка част от себе си болката му и някаква далечна безизходица, която предизвикваше цялата атмосфера да бъде пропита от отчаянието му.
- Не го мисли! Лъже. Не е възможно сам да се е докарал до там, където мисли. Винаги има виновни. – Беше дървото. Сдържаният му глас, без следа от емоция скърцаше като тъп трион в тенеке. – На него му е по-лесно да хвърли вината върху себе си, отколкото да назове виновните и да търси причините. Но не само в себе си, а и там където някой или нещо му е повлияло. Чиста проба нежелание да прогледне.
- Хората носят отговорност за действията си. Може той да е направил нещо в миналото си и сега просто е осъзнал грешките си. – отвърнах без дори да забелязвам, че захванах разговор с моя душевен палач. – Може би вече е късно за него и той просто е поел отговорността...
- Глупости! – прекъсна ме дървото. За мълчаливец като че ли беше доста приказлив или може би и той бе озадачен от неадекватното поведение на човека. – Поел е грешките на останалите и ги е превърнал в свои за да избегне сблъсъка с инстинските му причинители на неволите. По-лесно му е да да се бори в себе си, отколкото да сочи с пръст и да влиза в директна полемика с останалите. Така му е по-лесно да си избира за какво да е виновен и за какво не.
- Аз мисля, че той е наранил близки хора и за това се чувства така. Виновен е за поведението си и за това, което им е причинил. Останал е сам. Това той си го е причинил. Никой не му е виновен. Няма кой да обвиняваш за това, че си безрасъден. Човек сам определя модела, по който съществува и съответно то, съществуването му предопределя пътищата. А тези пътища всеки сам си ги върви.
- Та той само каза, че сам се е докарал до тук. Как така реши, че е наранил близки хора, че е останал сам... Може да става въпрос за хиляди различни неща, а ти веднага предположи най-елементарното...
- Не мисля, че има нещо елементарно в това, да останеш сам. Човека беше съсипан, за хората техните взаимоотношения са най-важни. Всичко е свързано с това, как се чувстват един към друг. Каквито и проблеми да има, винаги са свързани с други хора. Елементарно, логично и предвидимо е да има проблеми в службата, но начина, по който се държеше и болката, която изпитваше не беше като за нещо злободневно. Това беше отвътре, от страната на сърцето му.
Дървото млъкна за момент. Опита да започне, но като че ли още догонваше разговора и неговия смисъл. Стори ми се просто, че се опитваше да се заяжда с мен. Израстъците, подобия на клони спряха да се движат и то продължи след нарочната пауза :
- Доста е ангажиращо да кажеш, че сам си си виновен за нещо.
- Да, така е. – потвърдих и сякаш исках да помълчим за малко.
- Но действията на всеки се определят и от поведението насреща. – дървото ставаше все по-замислено и започваше все повече да провлачва думите си, защото знаеше, че теорията му издиша някъде и с тези провлачвания на изреченията печелеше време да премисля всяко следващо. Аз не бързах с отговорите си, защото исках да му дам това време да помисли. Тогава то плахо продължи, някак си неуверено. – Звучи тежко и тъжно да поемеш вината на тези, от които зависи твоята грешка, на тези, които са те подтикнали към нея. Не би ли следвало и те да се чувстват така или те просто имат изконното право да са невинни само защото от гледна точка на етиката те са наранени и жертви на безумци? Не е ли редно всеки да проследи събитията и да вземе своя дял от грешките, а не да очакват някой да ги освободи от техните собствени?
- Всеки сам има правото да преценява дали да бъде виновен за нещо или просто да се чувства жертва на грешките на останалите. – почти смотолевих,защото бяхме прекъснати от далечен вик в непрогледната нощ. Беше далече, но бързо се приближаваше и ставаше все по-ясен. Ставаше все по-силен и все по-плашещ. Ставаше все по-ярък и все по-необясним.
- Това е твоя безумец. – констатира дървото. – Май се връща.
Реших, че вместо да се предава, той е решил да дойде за да си даде сам отговорите на въпросите, които си задава, както е правил неведнъж. Но сега имаше нещо различно. Той не просто тичаше и крещеше. Ръцете му се мятаха във всевъзможни посоки, очите му сякаш не изпускаха звездите от поглед и само краката му се движеха целеустремено. Вече различавах цвета на дрехите му, усещах миризмата на цигарите му и ясно можех да позная лудостта, която се четеше в погледа му, зареян някъде из дълбините на космоса, а звездите само се опитваха да спрат взора му. Обзе ме паника. Дървото сякаш се изпъна за да направи място на лудия бегач, който прелетя покрай него като удари рамото си в кухия дънер. Тялото му леко се олюля...Още няколко по-бавни крачки...Една последна...
Той прекрачи влажния ми зид.
Полетя надолу през тъмното ми тяло. Не вярвах какво се случва. Просто ей така някой реши да се възползва от седемнадесетте ми метра. Можех да го усетя как преминава целия път до дъното, пълно с тиня метър по метър. На първият метър той като че ли не осъзнаваше какво става. На десетия май разбра какво е направил. На петнадесетия вече съжаляваше, но оставаха само два още. Беше късно даже да съжалява. Удари се в твърдата тиня и викът секна. Тялото му помръдваше леко и чувах звука на счупените кости, които се дочупваха. Всичко свърши за миг или два. Тишината се възцари отново в нашия ареал. Дървото не мърдаше. Даже и дървоядите му бяха спрели изумени от това, което стана. Нямаше вятър. Сякаш всичко бе замръзнало и очакваше нещо да се случи. Но просто нищо не се случваше. Това, което трябваше да стане вече беше станало. Тежка въздишка се откъсна от стеблото на дървото. Аз бях вцепенен. Всяка мисъл угасна и се загледах в звездното небе – там където за последно се бе реял погледа на човека, прелетял през целите ми седемнадесет метра за да намери отговор и утеха за непростимото, което бе извършил и за което нямаше и да разберем. Звездите като че решиха да прикрият срама или мъката си бързо се скриха зад тъмните облаци и тогава проблесна светкавица. Мощта и разцепи тъмното нощно небе, освети сякаш цялата земя и отново хвърли всичко в тъмнина. Заваля. В началото слабо, постепенно усилваше и накрая всичко се покри от дебела водна пелена. Сякаш природата се опитваше да заличи следите на едно от творенията си и всичко, което го бе тласнало към недрата на земята.
Валеше вече втори ден. Появиха се много хора. Бяха облечени в тъмни дъждобрани и носеха силни прожектори. Те викаха някакво име. Веднага разбрах, че търсеха него. Искаше ми се да извикам, че той е тук долу, но се сепнах при мисълта, че аз съм просто един неодушевен продукт на хората. За пръв път чух името му. Казваше се Робърт. Сред хората успях да позная седемнадесет годишната му дъщеря, онази с аборта. Имаше тревога и ужас в очите и, защото те просто не го намираха. Дали сега тя се чувстваше виновна или дали по - скоро сега искаше да сподели вината му, или дори да поеме своята част? Вече беше без значение. Исках да помогна някак си, но не знаех как. Дъждът валеше неумолимо. Тогава усетих, че може би ще успея да помогна някак си. Водата от проливния дъжд бе започнала да пълни до сега празното ми тяло. Тялото на Робърт беше започнало да се носи по повърхността на все по – пълният ми стълб. Хората се бяха отдалечили и вече търсеха в съвсем друга посока, а аз се бях съсредоточил единствено в това как дъжда ме изпълваше. Как отново ще мога да бъда полезен на хората и от части на дървото. Водата ми даде смисъл и изведнъж бях вече забравил за безжизнения Робърт. Душата ми приветстваше венеца на всичките ми мечти, отново да се чувствам значим. Нивото се качваше с всяка минута. След около три часа вече бях изпълнен не само от вода, а и от чувство на победа. Почувствах се като галеник на съдбата. А Робърт вече беше изхвърлен от преливащата вода точно до влажния ми зид. Хората се върнаха и тогава го откриха. Безжизнен, разкривен от престоя си във водата и бял като снега. Дъщеря му падна на колене до безжизненото тяло и зарови лицето си в някога живите му гърди. Сега вече личеше, че неговата вина може и да не е била толкова голяма, а просто студенината и неразбирането на обкръжаващите го му бяха причинили болката, която го караше да диша тежко, а сега те плачеха.
Винаги съм искал хората да видят моята същност. В началото бях много щастлив, че може би отново ще бъда полезен и търсен, но като се замислих не беше точно така. Какво видяха хората от мен? Какво видяха в мен? Нищо освен цялата тиня и мръсотия, изплувала чак до самата земя за да възнесе Робърт до тези, които го обичаха, но нежив. Цялата тази мръсотия, която и хората таят в себе си, и когато се вгледаш по-дълбоко в тях, в дъното на всяка една душа стои заложено и нещо добро. Това добро не винаги е свързано с нещо красиво и полезно за останалите, но то е там. Стои и чака да изплува, когато има нужда от него.
Аз не успях да се порадвам на изпълнената ми осанка. Скоро след пороя земята отново ми отне това, което ми беше дар от небето. Останах пресъхнал с още повече тиня на дъното и жлъч в душата. В края на пролетта дойдоха много хора с лопати и ръчни колички. Някой от тях носеха брадви. Започнаха с дървото. Не след дълго краят, който предполагаше самото то настъпи, но не по начина по който то си мислеше. Поне не му бях аз виновен. После се заеха с мен. Събориха зидът ми и започнаха да ме пълнят с пръст. Беше странно да наблюдаваш собственото се погребение лопата след лопата. Замислих се за думите на дървото, което хората сега умело разчленяваха, че няма как сам да си си виновен и винаги има виновни. Беше право. Всички сме виновни за всичко.