Първо не преработено издание.Съвпадението с действителни лица и случки е възможно, съвпадението с имена, действителни лица и случки – не.
Самолетът направи широк плавен завой на обратно . Слънцето застана от лявата му страна и се разля по просторното софийско поле, фиксирайки като на географска карта жълтите квадратчета на сградите и зелените форми на полята. София се видя на Катя едноетажна, безлюдна ,изоставена. Погледът и се премести към сградите на Кремиковци. Символът на онова време, в което тя бе живявла тук -странно не пушеше с комините си. Животът, като че, бе застинал или беше заминал някъде , както тя го направи преди шестнадесет години. Самолетът не кацаше , а сякаш падаше в пустото. Заедно с това от заключено дълбоко в нея място изпднаха спомени и се забиха болезнено в душата и. Сърцето и се сви на топка. Прилоша и , но не от промяната на височината. Боингът се разтресе и след миг удари колесник върху пистата. Земята сякаш се разцепи. Побиха я тръпки...
Лентата се превъртя в началото...
Денят, в който крахът започна беше прекрасен. Слънце и безкрайно синьо небе , зелени дървета и треви, птичи песни – университетът се бе пременил с всичките тези хубости за раздаване дипломите на завършващите абсолвенти. Мечтите на Катя се сбъдваха – отличник френска филология, най – после свобода с чудесна атестация за работа и полет напред и нагоре. Впускаше се в живота със силата на младостта, увереността за полагащото се по право място в софийската елита и твърдото знание, че всички я харесват- красива , умна , добра.
В аулата прокънтя гласът на ректора – Екатерина Стефанова Добрева. Тя стана изправи се гордо, без да върти глава, само с очи прие всички погледи и овации в залата и със ситни уверени крачки тръгна към трибуната. Едва се сдържаше да не затича. Наближи подиума. Първо стъпало , второ, трето ... Токчето на обувката на левия и крак се закачи леко за паркета , олюля се едва забележимо. Овладя мигновено положението и продължи невъзмутимо. Пое с две ръце дипломата , приклекна, кимна на ректора с френски акцент “Мерси мосьо” , поклони се леко на аудиторията и широко се усмихна. Лицето и сияеше... Представяше си че има прожектори , светкавици , купища журналисти цветя. Това бе нейният миг на слава , тя бе шампионът , кинозвездата. Искаха интервю протягаха ръце с микрофони много микофони , гледаха я с широко отворени очи споделяха радостта и, крещяха името и, от всякъте викаха браво . Светът бе неин , тя бе неговата кралица
Върна се на мястото си, разгърна малката червена книжка и бурята започна. Между жълтите листчетата със шестици се изплъзна бяло листче хартия, откъснато несръчно с линийка , подобно на тези, с които читателите отбелязват в книгите къде са спрели с четенето. На него беше написано “ПРЕДПИСАНИЕ(разпределение)”. И още: “Екатерина Стефанова Добрева се назначава, на основание разпределение 1356/... за преподавател по френски език и литература в гимназия .... гр. Килифарево окр. Велико Търново ....подпис ... огромен печат...”Очите и се замъглиха , пребледня. Почувства се безсилна , безпомощна и изгубена…
…много по – късно чу някой да казва “Кате, хайде!” , но тя не разбра кой е , не искаше и да знае. Не можеше да стане и да си тръгне…
не знаеше къде е Килифарево , но беше сигурна че е оттатък края на света в дън гори Веднага почувства, че е наказана за нещо , затова, че е лъчезарна весела; че е хубава млада умна; че е втренчена в доброто в бъдещето в успеха ;че е уверена самоуверена без капка съмнение във възможностите си, в превъзходството над дребните ежедневни неща , за това ;че иска да лети а не да върви камо ли да пълзи, за това; че успява и през деня да следва цветните си сънища. На това трябваше да се сложи край. Килифарево не беше кошмар то беше ад Въпросът защо започна да пулсира и да я притиска в ритъма на ударите на сърцето и защо , защо защо като хидравличен чук
катя не можеше да си зададе дори правилния въпрос Кой Кой и стори всичко това
Никога не разбра През годините напред бе твърде заета да плаща
- Госпожо!Летище София. Приземихме се успешно. Добре ли сте ?- усети ръката на стюардесата, върху рамото си (както тогава ръката на чистачката).
Огледа се , салонът на самолета беше празен (както залата някога). Всички бяха излезли.
Изправи се с усилие и замаяно запристъпва към изхода ,както тогава към изхода на университета…
II
Лентата , която доставяше багажа на пристигащите, тракаше като метроном на времето и отново я върна към онова , което не искаше да си спомня.
Двадесет и девети август - само два дни след рожденния и ден. Влакът София – Варна я стовари на горнооряховската гара и замина. Бяла памучна рокля на цветя, кафяв картонен куфар това беше всичкото и богатство. Стисна здраво ламаринената дръжка на куфара и неуверено пристъпи напред. Салонът на гарата беше малък , мръсен , неприветлив. Огледа се – отдясно две лавки за цигари и вестници. Отегчените лицата на възрастните продавачки се очертаваха в процепите. Като арестувани в шарени клетки – клетките шарени , а папагалите в тях безцветни. До весникопродавниците беше сладкарница, а от другата страна огромна палма хвърляше сянката си върху гишетата за билети. В множеството хора не срещна ничий поглед – явен знак , че никой не я чакаше. Стисна здраво ламаринената дръжка на куфара, сви устни и пристъпи напред, където беше изходът към града. Слънцето я пресрещна , блесна в очите и и я бутна назад. Площадчето беше пълно с таксита , маршрутни таксита за Велико Търново. След малко минаха и два автобуса за старопрестолния град - единия през самоводене , другият през лясковец. Запомняше всичко, което я заобикаляше както човек в гора запомня пътя за да се върне назад.
Дали ще има път назад!?
Очевидно и тук никой не я чакаше , а трябваше. В разговор по телефона директорът на бъдещото и училище бе обещал да изпрати някой да я вземе. Не знаеше какво да прави. Коленете и омекнаха , понечи да остави куфара на земята и да седне , но инстинктивно се завъртя обратно към гарата и влезе в сладкарницата. Купи си малка боза , седна на свободна маса и отчаяно зачака-не заплака. След по- малко от час, още не беше отпила от бозата , се появи Марин. Тя не знаеше колко много пъти в новия и живот той щеше да я спасява по подобен начин и колко важен за нея ще бъде този човек. Попита я дали тя е новата учителка . Каза , че е закъснял с разтоварването на дървения материал, който карал от сечището край Килифарево в търновска дървообработваща фабрика. Взе куфара и бозата и я поведе към изхода.
В далечния край на площада , под сянката на голям кестен ги чакаше “Газката”. Бивша зелена каросерия и бивша синя кабина. Катя никак не помисли дори за бялата си рокля , прашната седалка. Качи се на стъпалото, влезе в камиона и се сви до ламариненета врата. "Беше спасена".
Машната тракаше по тесния криволичещ покрай река Янтра път към планината. Марин нещо разказваше . Катя се отдалечаваше все повече от онзи свят , към който естествено принадлежеше свят на театри, кина , концерти и трамваи. Какво я чакаше сега ? Къде я откарваше този непознат човек с тази зловеща машина, която беше виждала предимно на кино?
Катя не беше изморена , тя беше изплашена.
Марин я докара до квартирата , която предварително и бяха осигурили от училище. Можело и в общежитието на гимназията , но директорът решил, че там е много шумно за нея. Хазяйката бе добра жена – вдовица. Синът и работел в Марица изток там се задомил, рядко идвал. Стаята бе скромна , чиста и пуста. Хазяяйката цяла вечер и разказва за градчето, за хората, за комшиите.Убеждаваше я, че ще и хареса , че може да се задоми за някое местно момче и да остане завинаги. Катя слушаше и не искаше да слуша.Почувства облекчение когато дойде време за лягане , но дълго не можа да заспи , а като заспа кошмарите я преследваха до сутринта...