автор: Crusader_

Разсипаха се по земята трошичките
и парченцата разпиляна увереност
подарих ги неволно на врабченцата -
обрекох им по късченце от себе си...

Стативът си остана неразпънат -
с молив, оказа се, дъга се не рисува
дори изтъкнат ветрогонец като мене
разбра, че мелниците са до време...

... и понякога изобщо не си струват.

Тръстиковото копие пречупи се
и падна
захарния щит стопи се - карамел
магарето заряза ме отдавна,
венеца лавров - оказа се от хмел...

И сега седя и чакам с безразличие,
да изкълват трошичките - мечти
и без капчица приличие (дори)
да полетят със тях към личните си,
тъй далечни,
висини...