автор: redactora

Таксито спира плавно пред огромната осветена сграда на хотела.
Веднага притичва едно момче, с блестяща униформа, отваря с усмивка вратата – от твоята страна и ти подава ръка. Ти излизаш бавно, после се оглеждаш - аз съм вече до теб, усмихваш се и се отправяме към входа. В ръката ти е огромният букет – от тъмночервени рози, който твоите фенове ти подариха на партито, организирано в твоя чест, а аз в моята – държа куфарчето с лаптопа, с който вече рядко се разделям - само когато спя. И – когато те прегръщам... Приближаваме до рецепцията, спираме, момичето там също се усмихва мило, вземам ключовете, писмата – до теб, благодаря, усмихвам се и аз и тръгваме към асансьора.

Вратата плавно се отваря, влизаме в модерната кабина, докосвам с пръст бутона с числото “25” и асансьорът започва да се ускорява нагоре. Всичко вътре е лъскаво и футуристично, като – декор от фантастичен филм, за далечното, много далечното бъдеще. Ти се оглеждаш в огледалото – на стената отсреща и поправяш с ръка косата си, а аз изведнъж се усещам, че куфарчето с лаптопа не е в ръката ми - явно съм го забравил на рецепцията. Докато мисля трескаво, какво да правя – забелязвам червения надпис “Авариен стоп” под единия бутон и го натискам, преди да съобразя, че може би това не е съвсем редно. От друга страна пък - в лаптопа ми е най-новата ти книга, последният вариант на която все още не съм успял да запиша на диск и да го изпратя в банковия сейф, така както правя винаги – с всичко написано от теб. Асансьорът спира рязко и сега аз натискам бутона с надпис “Партер”, но уви – вместо да тръгне надолу, кабината остава между етажите и дори осветлението почти загасва, с изключение на някаква слаба аварийна лампа...

Ти ме поглеждаш с неразбиращи очи, дори виждам в тях лек страх и аз започвам да ти обяснявам – причината за всичките ми, не съвсем обмислени действия, довели до “увисването” ни – неизвестно за колко време, някъде около тринадесетия етаж на хотела. Е, все пак – опитвам се да те успокоя, едва ли ще е за дълго, в такъв хотел вероятно и “аварийните” служби са на съответното ниво...

В този момент забелязвам още един бутон, със спасителния надпис “Звънец” под него и посягам да го натисна, но... не успявам да го достигна, защото ти ме хващаш за ръката и я придърпваш към себе си, прошепвайки: ”Почакай... недей, не още...” Поглеждам те, страхът в очите ти е изчезнал и те вече блестят с онзи така влудяващ пламък в тях, който за сетен път ме кара да забравя за всичко – наоколо и да усетя как и в мен се надига и ме залива онази почти непреодолима вълна на желанието...

Хващам те и те привличам към себе си, започвам да те целувам, така както само аз умея и – както ти така обичаш, захапвам устните ти, ближа ги, усещам вкуса на червилото ти - тъмночервено, като розите от букета, залива ме ароматът на парфюма ти – онзи, нашият - донесъл до мен преди време, с едно твое писмо - първото усещане за твоя мирис... Ти обвиваш врата ми с ръцете си, а аз вече те притискам към стената на кабината, усещам прекрасното ти тяло, долепено до мен, разкопчавам бързо копчетата на блузата ти и пъхам ръката си под нея. Докосвам гладката ти кожа, галя те нежно и - изваждам страхотните ти гърди от сутиена. Навеждам се и започвам да ги целувам и ближа, захапвам зърната им и усещам с езика си, как се втвърдяват, докато възбудата вече ме обзема изцяло. После пъхам ръката си долу, под полата ти, плъзгам я по гладката коприна на чорапите - между бедрата ти, продължавам нагоре, усещам допира на кожата ти там – влудяващо е - и отмествам нежната дантела на бикините ти. Докосвам гладката кожа на устните ти, прокарвам пръста си между тях и прониквам с него в теб, а ти си толкова влажна и гореща! Знаем, че нямаме много време, може би само още няколко минути, ти бързо разкопчаваш копчетата на панталона ми, изваждаш твърдия ми член от слиповете стискаш го леко с ръката си – така, както само ти умееш и ми помагаш да го вкарам в теб. Аз обхващам дупето ти с ръцете си и те надигам леко, а ти ме обгръщаш с краката си, притискаш се плътно към мен и ме поемаш целия в себе си. Започвам да се движа напред – назад в теб – в лудешки ритъм, като те държа с ръце и те подпирам към стената на кабината, а ти ме прегръщаш с ръцете и бедрата си, извивайки се от удоволствие. Необичайната ситуация, призрачната светлина и мисълта, че асансьорът всеки момент може да тръгне надолу или – нагоре, засилват до краен предел възбудата ни от акта. Ти вече започваш да стенеш, а аз – да дишам тежко, вече се плъзгам съвсем леко в теб, толкова си гореща и влажна сега, усещам го и това ме кара да ускоря още повече ритъма, още малко така... и ето - в този момент идва краят, ние отново свършваме заедно, аз те заливам със спермата си, а ти вече крещиш от удоволствие и наслада...
После идваме на себе си, ти се притискаш към мен, все още обгърнала ме с бедрата си, а аз те прегръщам, усещам отново горещата влага по телата ни и отново вдъхвам аромата на парфюма ти, но вече примесен и с мириса на мускус... Все още съм в теб, така не искам да излизам, целувам те нежно по очите, галя лицето ти...

Изведнъж ни залива светлината на лампите, кабината леко помръдва и плавно тръгва – надолу. Оглеждаме се с ужас и започваме трескаво да навличаме и оправяме дрехите си. Нямаме много време, никак даже, с периферното си зрение забелязвам, че асансьорът наистина е бил заседнал около тринадесетия етаж, което ме кара да се усмихна – дори и в тази критична ситуация, осъзнавайки, че все пак числото “тринадесет” определено е щастливо за нас!

Успяваме да се пооправим за малкото време, което ни дели – до “Партера”, вече сме там, вратата отново плавно се отваря, а там – група японски туристи оживено разговарят и се смеят на нещо. Поглеждат надолу към краката ни и ....млъкват, а после – нагоре, към лицата ни и... отново избухват – този път в още по-неудържим смях... Поглеждаме и ние – надолу, там на пода са разпилени розите от букета, а върху тях... – прехапвам устни... върху тях лежат разкъсани дантелените ти бикини... После поглеждаме един към друг и... започваме и ние да се смеем заедно с японците... Защото пък лицата ни са целите в тъмночервени петна – с цвета на твоето червило, размазано от целувките ни.

Навеждам се, събирам розите, вземам бикините ти и ги пъхам във вътрешния джоб на сакото си, от лявата страна – по-близо до сърцето. Излизаме от асансьора, все още заливайки се от смях, хващам те за ръката и те повеждам към рецепцията. Ти се дърпаш леко, искаш да спреш и да изтриеш петната от лицето си, но аз не те пускам, тегля те, искам всички да видят и да ни завиждат – за преживяното току що...

Вече сме до рецепцията, момичето ми подава лаптопа, с неизменната усмивка на лицето си, вземам го, благодаря й и – отново се отправяме към асансьорите. Мисълта - за твоите бикини, в джоба ми и за това, че ти сега си без тях отново разпалва въображението ми и аз вече предусещам страхотното преживяване, което ни чака горе, в хотелската стая.

Всички ни оглеждат и се усмихват дискретно, докато чакаме асансьора – шокирани от твърде необичайния ни вид – за този изискан хотел, но аз знам, че никой няма да те “осъди” за това, та нали – на знаменитостите винаги им прощават дребните ексцентрични лудости... Е, вероятно утре жълтата преса ще отбележи случилото се – с няколко реда, но - какво пък, това само ще те направи още по-желана и популярна сред читателите...

24.10.2003 г.