Пак се събуди рано заради съня си. Едно и също всяка нощ. Същият образ, същите действия, същите усещания. Стана, пусна си музика и се приготви да излиза.
Но мислите и спомените от съня не го оставяха да помисли спокойно за предстоящата среща. Трябваше да се види с шефа на една от най-големите медийни агенции в страната. Подготвяха удар срещу една дребна акула, дебел и плешив псевдошеф на сбирщина наркодилъри, които не бяха нищо повече от подставени лица. Но все пак да си шеф на каквото и да било не е малко. Искаха да публикуват снимки от изминалата нощ, през която „акулата” се вихреше в известен клуб не с една, а с няколко елитни дами от най-еротичната професия. Беше се събличал и играл до припадък на подиума, редом с тях. Дотук нищо кой знае какво. Проблемът обаче беше, че акулата беше женен, а съпругата му беше дъщеря на сенатора на щата. А въпросният сенатор до такава степен беше затънал в тинята, че точно такава история едва ли щеше да му се отрази като вечеря в любимия му ресторант. Най-вероятно щяха да се ликвидират взаимно, но това нямаше да се хареса на политиката точно преди избори.
Излезе, пъхна слушалките в ушите, огледа се и тръгна. Беше доста рано, не се виждаха хора по улиците. Опита се да не мисли за съня, но той се беше впил в него като пиявица. Трябваше да го преодолее. Пречеше на работата му, на ежедневието му, на успеха му с жените, пречеше му дори на боравенето с пистолет, а това умееше най-добре.
Купи си цигари и кафе в пластмасова чашка и продължи. Нямаше лична кола, не обичаше градския транспорт, ходенето щеше да му се отрази добре, скоро не беше ходил да бяга на стадиона. А и все още беше хладно, 40-температурната жега щеше да дойде след няколко часа. Музиката го зареждаше, като че ли започваше да се съвзема. Толкова по-добре – помисли си и ускори крачка. Дори май се усмихна.
Стигна до голяма и лъскава сграда, махна слушалките, представи се на портиера, качи се на 15-тия етаж с асансьора, поговори 2 минути със секретарката и след това влезе в кабинета. Толкова хубаво и ненатрапчиво обзаведен работен кабинет никога не бе виждал, беше му приятно да идва тук. По стените имаше снимки на известни хора от сферата на политика, спорт, музика, шоубизнес. Имаше и ловни трофеи, но подредени с вкус. По голямото бюро пред него нямаше нищо друго освен пепелник, вграден компютър и стъкленица с уиски и няколко чаши. Зад бюрото имаше огромен кожен стол, който в този момент се завъртя към него.
Чошекът, който слабо му се усмихна, беше внушителен. На средна възраст, с леко прошарена къса коса. Ръстът му, изправяйки се за ръкостискане, го предразполагаше да бъде може би от някой отбор в националната баскетболна лига. Костюмът му едва ли струваше по-малко от няколко хиляди долара, златният часовник на ръката му – също. Погледът му беше сдържан, но остър и респектиращ. Пое пакета, остави го пред себе си, седна отново и помълча около минута. След това каза: Надявам се, че знаеш какво правиш. Получи само кимане от другата страна. Двамата станаха едновременно, стиснаха си ръцете отново, единият тръгна към вратата, другият седна и се обърна с гръб към вратата.
Излезе с чувството, че е свършил нещо много важно, отдъхна си звучно. Тръгна по обратния път. За миг не мислеше за съня, а за тези около 3 минутки в кабинета, които щяха да решат съдбата на милиони хора. Беше доволен от себе си, беше сторил това, което се изискваше от него. Погледна към небето, май щеше да вали. Тъкмо щеше да се прибере и да заспи отново, да се отдаде на съня си.
Приближавайки жилището си, реши да слезе по-надолу да си вземе вестник и някаква закуска. Хвана първия ежедневник, който му попадна, плати и тръгна да се прибира. Без малко да се строполи на земята, спъвайки се в една плочка, докато четеше заглавието от първа страница. „Мистериозно изчезване на музикална икона”. Прилоша му. Видя до болка познатото лице. Хубавите очи и усмивка. И чар.
Взе на две на три стъпалата до апартамента си и хлопна вратата. Изчезнала. В неизвестност. 2 дни. Отвлечена. Точно ден след като се бяха разделили. Не знаеше как да отреагира. Обзе го страх. Заболя го. Не можеше да спи заради нея, сега сигурно се нуждаеше от помощта му. Трябваше да я открие. Но първо трябваше да провери колко е истина написаното. Проведе няколко кратки и за нещастие неприятни разговора, взе пистолета си, облече якето и изхвърча. Без посока. Мислеше само за лицето й. Като болен. Сети се като бяха заедно. Страстта, с което махаше косата от лицето й и го галеше, а след това покриваше с целувки. Желанието, което тя пораждаше в него, само докато го гледаше в очите, без дори да му говори. Трябваше да си я върне.
Телефонът му звънна. Вдигна. И колкото и да не искаше, чу гласа й и само две думи: Помогни ми. После затвори.
След около минута получи смс с инструкции. Трябваше да свърши няколко неща и защо ли не се учуди, че се искаше от него да спре новината с онзи плешив самонаречен шеф. Работата, парите или тя?! Знаеше, че така или иначе беше загубил себе си преди години, когато започна да „измива” света от отрепките. Беше се пожертвал заради благото, ако изобщо вече беше останала подобна дума в речниците на хората. Беше се и заинтересувал за собственото си благоразположение, не можеше да се живее без пари и някои небходими неща. Понякога и не толкова... Обичаше да излиза по клубове, да харчи пари за любимата си музика и уиски. Но я обичаше или си мислеше, че е влюбен в нея. Трябваше да я намери без помощта на полиция, защото самият той щеше да загази.
Намери я в един полусрутен склад, точно както беше написано в инструкциите, на края на града, в циганското гето. На мястото имаше десетки мъже с маски, въоръжени до зъби. Знаеше това още преди да стигне там, но не се притесняваше. Носеше каквото искаха, а той щеше да си вземе нея и да я отведе далече.
Обградиха го, насочиха оръжия към него и някакъв, който играеше роля на главатар на глутницата му разпореди да предаде “пакета”. “Не и преди да я видя”. “Ето ти я.” И я избутаха напред. Беше плакала много, гримът й беше размазан, на устата й имаше лепенка за да мълчи, ръцете й бяха вързани отзад с дебело въже, а уж бялата й рокличка, вече приличаше на кафява. Косата й беше разрошена, но видимо, като цяло, изглеждаше добре, не я бяха били, не биха посмели.
Предаде им същата онази касета, която беше дал в хубавия кабинет, само че с различно съдържание или, по-точно казано, с никакво съдържание. Надяваше се докато я пуснат за преглед, двамата да имат достатъчно преднина, за да им избягат, а после, същите тези маскирани, щяха да попаднат на други едни маскирани и след няколкоминутна драма, едните нямаше да ги има повече.
Но не стана точно така. Предвидливо се бяха снабдили с видео.
Виждаше я през кървясалите си очи, докато повален на земята го ритаха в ребрата и корема, устата му кървеше, бяха му избили половината зъби, носът му също беше счупен, сгъваше се от болка, а тя скимтеше от ужас и плачеше неудържимо. Гънеше се като змия в ръцете им, но не я пускаха.
Помисли си колко много я обича след като физическата болка не беше толкова голяма, отколкото мисълта че след миг ще я изгуби завинаги. Видя как един от маскираните взе пистолет и го насочи към челото й. После взе да се хили и стреля.
Никога, никой не беше крещял така, както Той изкрещя в онзи миг. Никой не беше повръщал кръв едновременно докато крещи. Тя беше паднала на земята, обляна в кръв и така, красива, цялата в червено, беше още по-прекрасна. Очите й, широко отворени, запечатали момента на ужас, бяха красиви дори в тази внезапна смърт.
Този, който я застреля, се хилеше високо. Той се надигна за миг, погледна я за последно, замръзна така, запомни лицето й, сълза се стече по пребитото му лице и мислено й каза: “обичам те...” докато няколко куршума се впиваха в тялото му и той падаше отново.
Обичам те. Обичам те. Обичам те.
Пак се събуди рано заради съня си. Огледа се. Сам в леглото си. От стената на плакат му се усмихваше известна поп-икона.
И така, когато обичаме си вкарваме много на брой филми и разиграваме сцени, които от, уж на майтап, се превръщат в истини. Всеки иска да е спасител на този, който обича или иска да е обичан от някой, който обаче не го обича.