Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: BBB
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13929

Онлайн са:
Анонимни: 442
ХуЛитери: 6
Всичко: 448

Онлайн сега:
:: Heel
:: marathon
:: Albatros
:: Mitko19
:: rajsun
:: mariq-desislava

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Април 2021 »»

П В С Ч П С Н
      1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930   

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаОнази жена
раздел: Разкази
автор: hristam

Не бях стъпвал в този бар повече от двайсет години. Идвах рядко в родния си град - единствено, за да се видя с родителите си, повече по задължение.
Бях прекъснал всякакви връзки с едновремешните приятели, и нямах никакво намерение да ги подновявам. Сега живеех в различна среда, общувах с различни хора, бях постигнал повече, отколкото съм мислил, че е възможно. За безличното ми минало нямаше място дори в спомените ми.
Но така се случи, че онази вечер почти се сблъсках с най-близкия си приятел от едно време. Бях чул, че се е устроил в чужбина - от малък си беше умно момче, истински компютърен гений. Живеехме на една улица, в училище седяхме на един чин, и аз май бях единствения, когото бе приел за близък приятел. Особняк си беше - мълчалив и отнесен, странеше от хората, а към момичетата нямаше абсолютно никакво отношение. Не се поддаваше на никакви провокации, пренебрегваше с мълчаливо презрение всички шеги в тази посока, и, доколкото подразбрах, и досега си бе останал същия самотник.
Но когато се срещнахме така ненадейно наистина ми се зарадва, а аз бях изненадан да видя, че годините не са го променили ни най-малко. За разлика от мен - понатежал и с твърде много сребро в косите. Така че съвсем естествено се озовахме в стария бар, който бе свързан с много младежки спомени. Като че ли се върнах в онези години - всичко си беше както го помнех. Сякаш времето беше спряло и увиснало като онази глупава, стара мухоловка в дъното над бара. А когато бармана дойде да вземе поръчката, изумлението ми явно е станало съвсем очевидно, защото приятелят ми се засмя:
- Удивително, нали! И аз реагирах по същия начин. А всъщност това е синът на стария Дани. Одрал му е кожата.
Заприказвахме за старите познати, за близките си, за новия си живот. Оказа се, че приятелят ми от детинство е от няколко месеца тук във връзка с някакъв проект, и това заведение е единственото място, което посещава редовно.
- Спокойно е, като едно време - отбеляза. - Не обичам шумните места, тук можеш да се отпуснеш и никой да не ти досажда.
Определено беше спокойно, заведението беше полупразно. Младите хора в града, колкото и малко да бяха останали, вероятно предпочитаха по-модерни места, където да си пият питиетата.
Точно се канех да го попитам за личния му живот, когато вратата се отвори и влезе Тя.
Много красиви жени съм виждал, някои дори съм имал. Ценител съм на женската хубост, до такава степен, че на няколко пъти съм позволявал това да преобръща живота ми в неочаквана посока. Но след два развода и купчина разочарования бях започнал да възприемам жените единствено като средство за развлечение. Разчитах на чара си на опитен ласкател и на меркантилната същност на повечето красавици, в чието обкръжение попадах, и получавах точно това, което исках. Без усложнения и ангажименти.
Тази несъмнено беше от висока класа. Самото й присъствие сякаш нажежи въздуха, сексапила й беше така натрапчив, че очаквах да предизвика късо съединение. За момент настана пълна тишина, толкова бездънна, че приличаше на вакуум.
Установих, че съм забравил да дишам, чак когато моят човек ме сръга:
- Май е време да си ходим. Давай да си допиваме питиетата и да изчезваме.
Трябваше ми малко време, за да осъзная казаното, и още толкова, за да реагирам.
- Познаваш ли я? - чух се да казвам. Макар че всъщност исках да го попитам защо се разбърза така изведнъж.
- Достатъчно, за да изчезна, щом се появи - отвърна ми тихо. Забелязах, че е пребледнял, а в очите му имаше нещо, което никога преди не бях виждал. Чак по-късно разбрах, че това беше страх. Но в момента само се подсмихнах.
- Все още красивите жени те плашат, а?
Той не ми обърна внимание, махна на бармана и зарови из джобовете си.
- Интересно от къде се е взела тук жена като тази - следях с вълнение всяко нейно движение. Приличаше на диво животно, което се чувства безкрайно удобно в това безупречно тяло и се наслаждава на самото усещане, че съществува. Никога не бях изправян пред подобно предизвикателство, а тя дори още не ме беше погледнала.
Приятелят ми плати сметката и стана:
- Ще ти разкажа за нея, но нека излезем - погледна ме и решително стисна рамото ми, усетил силното ми нежелание. - Няма да те оставя тук. Тръгваме.
С изненада установих, че е много по-силен, отколкото изглежда, и повече заради изненадата, отколкото заради думите му, тръгнах след него. На излизане я погледнах отново - пиеше някакъв ярък коктей и се усмихваше на едрият мъж, седнал до нея. Завидях му до болка.
Навън нощта бе мека и ухаеше свежо. Вдъхнах аромата й с чувството, че имам нужда да прочистя дробовете си, макар в бара съвсем да не беше задимено.
- Е...казвай де - подканих го, докато крачехме мълчаливо край тъмния парк. - Що за птица е тази красавица?
Той въздъхна и после мълча толкова дълго, че се зачудих дали изобщо ще проговори.
- И без това няма да повярваш - най-после изрече. После внезапно спря, поиска ми цигара и я запали. Понечих да го попитам от кога пуши, преди му ставаше зле само от миризмата на цигарен дим, но той се закашля и хвърли цигарата още преди да си отворя устата. Определено не беше на себе си, и това започваше да ме тревожи.
- Става дума за компютърна игра. Не знам дали знаеш, че от няколко години работя в сферата на развлекателния софтуеър. Броят на потребителите на този вид забавления постоянно нараства, паралелно с това растат и изискванията към качеството на гейм индустрията - пое си дъх, спря и ме погледна. - От месеци разработвам проект, свързан с нови технологии. Няма да се впускам в подробности, само ще ти кажа, че резултата обещаваше да е зашеметяващ. Невероятни визуални ефекти и възможности, много високо качество на базата на съвършено нова операционна система.
Една вена трескаво пулсираше на слепоочието му, и на фона на жълтеникавата светлина на уличната лампа напрегнатото му лице изглеждаше някак нереално. Именно в този момент разпознах онази сянка в очите му. Приятелят ми бе ужасно изплашен.
- Получи се някакъв срив в системата, в момента, в който реших да изпробвам. Нямам никакво логично обяснение как стана. Тя просто се изплъзна от мрежата.
- Чакай малко - спрях го. - Да не би да ми казваш, че онази жена е... част от някаква видеоигра?
- Абсурдно е, но е факт. А най-страшното е, че се храни с енергия. С човешка енергия. Точно както в играта.
Втренчих се в него с надеждата, че ще видя очевидни, недвусмислени признаци на лудост. Нали казват, че разликата между гения и лудия е само крачка...
- Опитах всичко възможно да я унищожа. Физически, разбира се, това е невъзможно, но се оказа, че каквото и да предприема, тя просто оцелява - хвана ръката ми и я стисна. - Виждал съм я няколко пъти, но тя, не знам защо, не ме забелязва. Единствено мен. А всъщност аз съм нейния създател.
- Това е лудост. Извинявай, но...не можеш да очакваш от мен да приема това за истина.
- Не мога да го очаквам от никого, това е най-страшното. И съм абсолютно безпомощен, докато тя убива - той потърка чело, погледна ме объркано, и махна с ръка. - Извинявай...забрави. Изобщо не трябваше да те занимавам...Кога си тръгваш?
- След ден-два - отвърнах уклончиво. Щеше ми се да избегна повторна среща с него.
- Да, добре - някак разсеяно каза той, а после така настойчиво втренчи в мен лудият си поглед, че ми се прищя да побегна. - Само едно искам - да ми обещаеш, че ще я избягваш, ако се случи да я срещнеш.
Бих му обещал каквото поиска, само и само да не ми се мярка повече пред очите, и побързах да си тръгна.
Бях сигурен, че ако не мисля за това, то просто ще изчезне от само себе си. Не зная какво се беше случило с този човек, но определено имаше някакви проблеми, с които не исках да имам нищо общо. Няколко дена по-късно се приготвях да тръгвам, когато видях разтворен местния вестник, който баща ми редовно купуваше.
- Този човек...- отроних, забил невярващ поглед в некачествената черно-бяла снимка във вестника.
Баща ми вдигна глава:
- Не знам дали го помниш. С баща му навремето бяхме приятели. Пише, че от няколко дни изчезнал безследно. А очакват бебе...
Не, не го помнех от преди. Но в едно бях сигурен - това беше същият мъж, на когото онази жена видях да се усмихва в бара.


Публикувано от Aurora на 05.08.2010 @ 15:36:52 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   hristam

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 1


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

xxx
автор: gabi-gabi
843 четения | оценка 5

показвания 3553
от 50000 заявени

[ виж текста ]
"Онази жена" | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Онази жена
от anelim на 05.08.2010 @ 15:52:55
(Профил | Изпрати бележка)
Интересен сюжет.Все повече местим границата между фантазия и реалност.
Поздрави!