автор: vilvar

Не може вече старата ми майка
спретнатата къщичка да си премита дневно,
а в пръстите и сухи лъжицата тежи и пада
и хората край нея все са чужди, непознати,
пък тя на всеки де се спре до нея "чедо" вика.
Добряци нещо обикалят я отскоро,
ще спрат, огледат двора, ахкат че е смела,
а тя ги черпи, заредена с вафли,
семки, лукчета, наслади,
не си брои парите, не се оплаква, все и стигат
и на деца стотинки жълти никога не дава, срамота е.
Все по-честичко в слушалката на телефона си признава
"Бе майко, затрила съм пердето нейде,
забравих чантата къде прибрах, артерия ме гони...
и ни веднъж не каза: "Май някой ме обра."
За нея всяка жива твар е свята!
На всеки спрял до нея ръцете нежно гали,
целува плахо пръсти и усмихната ще каже:
"Аз чедо тази топлинка като усетя
то все едно на моето дете ръката хващам."
И ще ги гушне, за всякой приказка намира.
И никога и никому не рече:
"Сама съм вече..."