автор: 4teya

В този ден той въобще не предполагаше , че тя ще дойде. Но ето, че тя дойде. Беше облечена в същата черна рокля, която той мразеше.
В този ден той въобще не предполагаше, че тя ще дойде.
Но тя дойде. Беше облечена в същата черна рокля, която той мразеше. Все така привлекателна и непокорна. Дългата и червена коса все още миришеше на спокойствие и нежност. Но погледа й беше агресивен и той веднага го разчете. Знаеше защо е дошла и това го плашеше. Тя го обичаше до смърт – от това се страхуваше той. Знаеше, че я е разочаровал. Грешка! А тя мразеше грешките. Особено грешки като тази.
Той просто нямаше избор. Знаеше, че лъжата този път няма да му помогне, а и тя сякаш беше предвидила всяка негова мисъл. Наистина нямаше какво повече да се направи. Думите бяха излишни, чувствата също не помагаха. Край.
Той легна на леглото. Това беше тяхното легло – „леглото на убийствената обич”. Тя се съблече. Вяскаш свали изкушението от себе си. Това беше последната вечер на обич без любов. А той наистина я обичаше, само дето за нея не стигаше. Тя обичаше любовта и мразеше някой да я имитира. Той вече го знаеше, но беше просто човек, а тя не беше. Не беше богиня или някакъв ангел, просто вече отдавна беше преминала в по-добрия свят за живеене. Свят познат на малцина и мечтан от мнозина. В този свят нямаше място за лъжи и грешки. До него стигаха хората, в чиято душа не вирееше съзнанието за правда и свобода. До там никога не биха стигнали и хората с промити съзнания или болни идеи или завладени от власт или мисли, които наричани от тях самите са оригинални и неповторими. Нито хората мислещи за утопия и не съществуващото щастие. Там живеят само хората, които са посветени на любовта. За които няма значение нищо друго. Там кръвната връзка не важи. Не важи приятелството, а само и единствено тази любов превърната според някои във фанатизъм.
А тя беше се върнала обратно при глупавите и не разбиращи същества, в този уж съвременен свят, за него. Но той не пожела да я последва в по-различния живот. За него имаше прекалено много важни хора в този живот. Явно бяха по важни от нея. И макар цялата му любов да беше насочена почти към нея не беше всичката. Край!
Прегърнаха се за последно, всеки със своята си любов. Всичко на което бяха способни. Тя със нейната безрезервна и вечна, а той … само с тази, с която разполагаше.
В нейния свят тя не можеше да живее с човек от другия. НЕ защото беше забранено, просто не искаше.
На другата сутрин той се събуди. Нея вече я нямаше. Той не я потърси, само се огледа за пакетчето си със цигари, но и него го нямаше. Когато понече да се облече нямаше дрехи, нямаше столове. Огледа се за врата, но такава нямаше. Осъзнавайки състоянието си, разбра, че не спи на легло. Спеше върху спомените си за такова. Изведнъж всичко беше друго. Това не беше стаята в която беше заспал. Това не беше и тялото му. Той просто витаеше в безкрайното пространство на нищото. Единствените мисли, нарочно оставени в неговата душа бяха за спокойствие и нежност. Тя му ги остави. Той разбра, че тя го е убила и пратила там където всичко е като любовта му – разпиляна и витаеща на всякъде. Но и тези мисли бързо отлетяха. Той се превърна в част от нищото. Едно то многото неща в нормалното човешко битие, не виждан и не съществуващ за хората в съвременния свят.

Д. Богданова