автор: 4teya

Боли ме. Чувствам разяждаща тъга, която дере стомаха ми. Бих могла да бъда буквална и лирична. Тъгата, която се бе заселила отдаван се нанесе в съседство до язвата ми.
Двете се бяха съюзили и ме разяждаха психически и физически, но ако можех да избера да имам само едно от двете, то щеше да е язва. Не знам колко още мога да издържа. Не знам защо страдам толкова по загубата на нещо, което никога не съм имала. Когато си помисля за това ми е трудно да спра сълзите, които вяскаш стоят под клепачите ми в очакване на тази мисъл за да се излеят като парещ дъжд. Не, не съм депресантка, поне преди не бях. А ако сега съм, то е защото започнах да мисля. Когато си тийнейджър ти се струва, че знаеш толкова много и чувстваш толкова силно. Всичко разбираш и лесно намираш други обяснения на нещата. Здрав си и вярваш, че можеш да оцелееш през всичко, че идеята ти за живота, когато си на седемнайсет ще остане същата в главата ти за винаги. Боли ме, но сега от спомените, в които се връщам, нещата които правех и хората , които бяха важни тогава. Бум! Двадесетте като с нож прерязаха вените на всичко, което мислих, че знам. Двадесет – годините в които се очаква да пораснеш, ей така, набързо. Удивително е как наистина се случи. Сутрин след сутрин, все по нещо не беше същото. Ежедневието ти навира в лицето цялата си гнусотия. Опознаваш истинския вид на хората. Параноята ти става първа дружка и й търсиш занимание у всеки срещнат. Той също търси за своята. Собствените ти родители те учат на коварни номера Да бъдеш безпристрастен, да станеш социален, да живееш от мъката на някой друг. Биха го нарекли нормален процес на развитие ... нормален процес? Не е. Сега седя тук, разяден отвътре и разкъсана между толкова много принципи. Умът ми обърква органите и тялото ми. Не искам да слушам, не искам да виждам. Всякъш знам, че нищо не е истинско, но това не може да спре умът ми да го попива. Лъжи! Нормален процес, човешки живот. И сега вече знам. Единствената все още вяра, подържана през всичките ми малко, но много години, която не успя да се измени, която е в основите на вечното ми търсене, онази истинската, безусловна и жертвоготовна, изгаряща любов - Лъжа? Сълзите са в готовност да залеят цялото ми несъвършено лице. Сега виждам хората без маски. Сега ги познавам и знам. Те нямат от тази любов, те дори не я искат. Любов! Искам да крещя, но хипитата вече са заели тази дума, сякаш е рекламен лозунг. Не съм защитник на мира. Бих убила, от любов. Бих спасил от любов. Ще мразя и ще прощавам от любов. Боли! Знам, че никога няма да имам това чувство, което сякаш само героите в романи са изпитвали. Но те не бяха истински, също като любовта, която исках . Бих дала всичко да съм име в хартиените страници на книга за „истинската любов”. Не издържам, ще заплача, ще крещя, а корема ми все така ще се разяжда от напразната постъпка. Никой няма да ме чуе. Ще чуя само аз. Как бих могла да си помогна? Да се посъветвам ли да спра да вярвам във филмови сценарии, да изтрия всяка стара истина. Да започна да вярвам на хората? Не! Не мога да си причиня това! Къде отивам? Боли! Не мога да накарам умът си да повярва, макар сама да съм се убедила А може би все пак има някой. Някъде. Някой с разяждаща болка в стомаха. Някой като мен, някой който е на път да рухне и да се предаде на друга истина.”Почакай, недей! – мисля си – „ще те намеря” ... Болката секна мислите ми. Не мога да мръдна, а в мен пари, все едно органите ми горят. Язвата пулсира язарена, и все пак е нищо пред съседката си. Падам, а няма кой да ме хване. Никой неще падне с мен в жертвоготовност и никой неще падне след мен в преданост и мъка от това, че не е бил близо да ме хване.
Любов! Най – продавана дума в света.

Д. Богданова