автор: dolcevita

Х е мацка. Готина. Гадже на собственика на кварталния ми бар – У. Помага му често, налива питиета, говори си с клиентите. Онзи ден отивам да вляза в крак с кварталното настроение и какво да видя – Х е със насинено око.
„Мацка, имаш ли нужда от помощ? Мога да те свържа с организации, които се борят с домашното насилие” – казвам й аз, загрижена по женски, докато ми подава бирата през барплота.

Тя отрича да е бита. Тук аз ставам и се запътвам право към алкохолно развеселения У.

„Да не би да си пребил Х.? Защо е с насинено око?” – питам аз не на шега гневна.

„Не съм я бил, никой не я бил, паднала е.”

Истината се разплита след като се заговарям с един по-редовен от мен посетител.

Оказва се, че Х. си има мъж, който не У. У., от твоя страна си има жена, която не е Х. Имат си и деца. Х и У за гаджета само в бара, когато жената на У. не идва да му помага, да налива питиета и да си говори с клиентите. Обаче законният мъж на Х. я хванал с друг мъж, който не бил У. Ето ти го и насиненото око откъде се появило.

Това е една от онези случки, заради които започнах да пиша този блог. В които лъсват всичките ни психосескуални национални проблеми. Които ме втрещяват и ме убеждават, че съм един самотен идиот, който още вярва в някаква човешка почтеност, в отговорността, скрита в изборите ни, в загрижеността за чувствата на другите.

Добре бе, като не искаш да си с мъжа си, защо живееш с него и се правиш на част от двойка с друг? ОК, да речем, че си си откраднала малко парченце чужд живот, измислила си си паралелна реалност. Защо, по дяволите, изневеряваш и на нея? Толкова ли е трудно да разкараш всички и да си живееш промискуитетно, щом така ти харесва? Защо замесваш в копнежа си по свобода и личности, които очевидно не я разбират и смятат, че хората са създадени да живеят само по двама?

Някога, много отдавна душата ми струна още не бе клеясала от цинизъм. Трептеше нежно на мегахерците на любовта като в La Campanella на Паганини. Светът подлежеше на превземане и се чувствах безсмъртна. После получих познание, което не ми бе съдено и малката ми женска главица не можеше да понесе. Защото попаднах в паралелна реалност – реалността на паралелните връзки.

Правех секс като надрусан с хормони опитен заек с любовника на тялото си, после бягах да го обсъждам с платоничния любовник на мозъка ми. Взимах си от всеки това, което ми трябваше. Не можех да се откажа от нито един от двата вида оргазми.

И двамата ревнуваха, макар вселените, в които пребиваваха да се кръстосваха само чрез мен. „Можеш ли да водиш такъв безмилостно образован разговор с любовника си?” – питаше този, който ми чукаше мозъка. „И кво толкова си говориш с него, дето не можеш да си го кажеш с мен?” – питаше владетелят на всичките ми еротични точки.

И двамата ми изневеряваха. Единият с безмилостно интелигентните си приятели и няколко по-тъпи от мен дами, а другият – с две жени, които шият гоблени.

Ревнувах и двамата. Единият – от безмилостно интелигентните му приятели. А другият – от собствената си обида, че съм в една редичка с гобленарки. От тази, втората обида, ме болеше повече.

Проведохме разговор.

- Защо го правиш? Защо ме превръщаш в смесителна центрофуга на вагинални течности и слюнка?

- Не знам. Човешка лакомия. Да не изпусна нещо. Да не би да ме чака нещо по-хубаво, а аз да се огранича само с една жена.

Ненаситната хидра вътре в теб. Желанието да отвориш уста и да глътнеш света. Мнозина са опитвали, никой не е успял. Какво можеш да пропуснеш, ако не се изкушиш? Според мен само насинено око. Или насинено сърце. Или душа, увита в мазол. Лакомията е грях. И то смъртен.