автор: PLACEBO

Той тръгна към градчето със свито сърце.
Щеше да се запознае с родителите ù, с децата ù. Щеше да стъпва там, където Тя беше стъпвала. А сега Тя беше далеч, на хиляди километри.
В автобуса заспа, умората надделя и той се отпусна блажено. Спомни си за една своя мечта – да пътуват заедно до Испания. Да бъдат един до друг по време на дългото пътуване. Тя да спи, облегната на неговото мъжко рамо. Да я целува по тъмно в рейса, когато всички са притихнали. Да я завие, когато тя заспи, а той ще бди над съня ù. Да….
Стресна го един пътник, който доста шумно поздрави някого от слизащите. Погледна часовника си – точно 30 минути, значи вече беше в градчето. А толкова му се спеше, толкова му се сънуваха мечти.
Бързо отминаха една улица и той видя табелата. Беше нейната улица. След минута се очерта паркинга на автогарата.
През шосето го чакаше баща ù. Както се бяха разбрали. Прегърнаха се по мъжки. Безмълвно като че ли си казаха, колко много я обичат и колко много държат на нея. Независимо, че тя надали вярваше в тази тяхна любов. Мъжката любов е трудно разбираема за жените.
Той имаше чувството, че е на космодрум. Не че друг път беше бил на космодрум. Но знаеше (както знаеше и много други неща), че един космодрум би бил точно толкова равен и че небето би изглеждало точно така – величествено, изпъстрено с най-нежното розово и синьо на залеза, романтично и загадъчно, мечтателно и обещаващо.
Докато вървяха към нейната улица и говореха весело, в него се появи невероятното усещане за Софийското равно пόле – така, както майсторът на българското село го беше описал. Ето, там преминаха героите му, тъжната Елка, хванатите за ръце Христина и Дъбака, като че ли „духът” на Ивка витаеше наоколо, а някъде далеч му се причу веселият самодоволен смях на Андрешко.
Запита се, това настоящето му ли беше? Защото чрез миналото си – видя бъдещето си. Но остави това интуитивно усещане за после. Само го запечата дълбоко в съзнанието си, защото знаеше, че в моментите на самота то ще го храни духовно.
В далечината съзря малка къщичка. Толкова много цветя имаше пред нея – един божествен рай!
Точно щеше да каже: „Каква приятна къщичка с цветя!”, когато баща ù каза с известно неудобство, че, ето – това е тяхната къщурка. Не е голяма, ама… Стана му много мило на сърцето.
В двора видя жена, за която веднага се досети, че е майка ù. Здрависаха се. Усети силата, решителността и волята на тази жена. Майка ù го изгледа изпитателно, но той издържа погледа ù. И тогава забеляза устните ù. Видя Нейните устни, които беше наследила от майка си. Онези устни, които му дадоха трепетните мигове, които го плениха и го накараха да се влюби в нея.
От този момент нататък той се отдаде само на усещанията си. Никога не измерваше материалността в съзнанието си. Единственото, което го обзе, бе чувството за честност и уют. Онази, простичката човешка честност. Онзи, простичкият уют, който ти дава спомена за това, откъде си тръгнал.
Възторжено прие няколко котки, които побързаха да дойдат и да го подушат.
Децата били на тренировка. Родителите ù бяха също развълнувани от срещата им. Изучаваха го тайно.
Разговорът вървеше непринудено. Беше му спокойно, беше му прекрасно в душата. Слушаше с интерес разказа на баща ù за хората, с които е работил и за животинките, с които сега си говори. А в това време си представяше… тях двамата – Тя и Той. Но отхвърли тази мисъл с болка. „Спри!“ – си каза. „Тя не те желае. Тя не те харесва. Иначе нямаше така да мълчи. Щеше поне мъничко да ти покаже, да ти каже, да докосне душата ти.“ Някъде дълбоко вътрешното му Аз се обади и му забрани да страда. Досега единственото, което беше имал, беше страданието.
Баща ù отиде да му налее от тяхната ракия, въпреки неговото настояване да не го прави. А майка ù говореше - за децата, за другия внук, за това, когато Тя е била малка. За това, колко му е благодарна за помощта му в болницата.
Майка ù го разходи из къщата. Скромно, чисто, подредено с вкус. И тогава Той изведнъж видя своята картина. Картината, която купи за нея. Картината, чрез която искаше да ù даде любовта си. Значи, не я е взела със себе си. Стана му тъжно. „Колко съм лош” – си помисли. – „Само до моята картина ù е било, когато е тръгвала. Само до мен ù е било… Въобще, само до мен ù беше през цялото време, прекарано в България.” Незнайно защо, но се почувства сам и изоставен. И се отдаде на самосъжаление.
Децата ù го извадиха от тези тъжни мисли. Отвориха вратата на двора с любопитство, страх и глад. Явно знаеха, че ще имат гостенин.
Той веднага скочи на крака и дружелюбно подаде ръката си – запозна се с малките мъже – копия на майка си. Оглеждаха го крадешком, малкият ù син с любопитство, а големият – със страх и съмнение. Припомни си как неговите деца доскоро постъпваха по същия начин. Деца, винаги и навсякъде са такива.
Разпита ги за училище, за любимите им предмети, за това, дали са си намерили учебници. Малчуганите се отпуснаха и започнаха свободно да разговарят с него. А баба им видно изпитваше удоволствие, личеше си, колко много ги обича, трепереше над тях.
Наближи часът, в който Той трябваше да си тръгне. На сбогуване попита децата какво да напише на майка им в интернет. Големият отсече, без да мисли - “Че я обичам много! “. А малкият се притесни, изчерви и млъкна. Той му помогна – „Същото, нали?” – попита го. Големите му очи го погледнаха – „Да, същото.”
Разбра, че отдавна, още през лятото, е заобичал и децата ù.
И тази нощ, когато легна, изпита нуждата Тя да бъде до него. Не се сдържа и ù пусна един sms, въпреки че си го беше забранил.
Учудващо, но Тя му отговори от няколко хиляди километра.
От няколко хиляди километра.
От няколко хиляди километра...


Евгения Маринчева