автор: leticia

Приглушени като мъжделива светлина шепоти се гонеха из Стаята с огледалата. Чух тих говор точно до себе си и рязко се обърнах, но нямаше никого. Продължих напред, нервна и подготвена за опасност.
Докъдето поглед стигаше, стените, подът и таванът на помещението бяха покрити с огледала. Малки черни неравни линийки ги разделяха на асиметрични форми, някои сякаш счупени и триизмерни, но всичко беше огледално. Виждах Зара, отразяваща се навсякъде около мен, с тревожен поглед и разпилени черни коси. Не бях сигурна дали момичето, което виждах, бях аз. И колкото повече затъвах в лабиринта от огледала, толкова повече губех себе си в стъклото. На моменти сякаш влизах и излизах през тях, сливах се с някоя Зара, за да се превърна в друга. Не можех да намеря изхода и скоро разбрах, че няма такъв. Това някак не ме интересуваше. Предполагах, че винаги съм го знаела. Бях открила очарованието на огледалата, на собственото си отражение и с интерес следвах невидима пътека, в която се отразявах. Шепотите понякога ставаха по-силни, друг път бяха само успокояващ фон. С решителна крачка вървях наникъде. Защо? Накъдето и да тръгнех, щях да вървя вечно. Тук, в тази стая, бях само аз. Докато отраженията, разбира се, не започнеха да излизат от малките си затвори, да заживяват самостоятелно. След известно време, не зная колко и никога няма да разбера, виждах как Зара свива зад ъгъла, Зара излиза от огледалото, Зара хлътва в бледата си рамка и разбира, че вече не може да се освободи. И за момент се зачудих коя Зара съм аз и дали съществувам.
Въздъхнах и Зара повтори въздишката ми, огледалата я разнесоха из безкрая, звукът се удряше като светлинен лъч в несъществуващите стени и отекваше в съзнанието ми.
Видях как Зара се усмихна. Несъзнателно повторих действието и срещу огледалото, в което ми се усмихнаха още десетки момичета досущ като мен. Зара се шмугна в едно огледало или може би в едно коридорче – не зная – но аз продължавах глупаво и несъзнателно да се усмихвам. Седнах на пода и се загледах в себе си и в другите, в които се бях превърнала. Аз от различни ъгли, пречупена през всякакви призми.
Приглушените като мъжделива светлина шепоти постепенно стихнаха до омайно жужене. Тук, в стаята, където се помещаваше моя живот, бях просто аз. И моите отражения, разбира се. Все пак това беше Стаята с огледалата.