автор: elsion

порцелановата котка
ме гледа неразбиращо,
докато избледнява много бавно
от опашката към усмивката,
и луната, от единия към другия рог,
и покривката, от чинийката към чашката,
а плюшените играчки в ъгъла,
една през друга,
ме обвиняват в солипсизъм

рамката на прозореца,
на разкривения ешеров прозорец
с безумно преобърнатите улици,
пълзи чак до твоята стая,
където си се подпрял като мене
а междувременно долу
са се сгромолясали две вселени
и ги валят дъждове,
и ги пробождат фунийките
на закъсали по начупените авенюта фарове

тиха нощна принцеса,
със мрак по клепачите,
аз съм там и тук,
безутешно раздалечена невъзможност в пространството
ха сега да ми кажат, че не е вълна електронът,
когато никой не го е грижа за него
когато ..... никой
... не го обича

тишината ми нищи стените
аз съм хаос и ред
балансираща едва сянка,
сред тънките равновесия
извивката на рамото ми е винаги
в тежката броня на ризница
но
под нея нося крехкостта
на болнаво цвете,
пръстите ми са стегнати
в митрил,
но
слабостта ми е умопомрачителна

а имам да ти разказвам толкова
за пограничните линии,
за разрухата в покрайнините,
за сблъсъците без видим смисъл,
за кръстоносните ми походи,

изтънявам до безкрайност,
единствени,
ако не дойдеш,
стените ще се сближат опасно