автор: leticia

А градината се издига надлъж и нашир, заема целия хоризонт. Тук е тихо и спокойно, колкото е тихо и спокойно в самия живот, а приглушените шепоти, изкусителни и нежни, се увеличават до гневни, но тихи крясъци и това винаги остава някъде на заден план, нещо като фон, фон на Лабиринта.
Лабиринтът, градината на вечността, е безкраен, защото краят е безсмислен. Започвайки нещо, неминуемо го довеждаш до край, смятат хората, а щом краят е ново начало при всички положения, то има ли нужда изобщо от такова понятие? Има, да – трудно е да си представим вечността, трудно е да си представим Лабиринта. Живеейки точно в Лабиринта, живеейки в един безкраен кръговрат, ние оставяме живота да фучи между нас, виждаме с широко отворени, но безсилни очи как миговете на щастие и мъка отминават. Никога няма да се върнат – кръгът няма начало, но не можеш и да го повториш с точност. Животът, Лабиринтът, е една сложна плетеница от ходове и коридори, от избори, които трябва да направиш, от фигури, с които разполагаш и които трябва да жертваш. Сблъскваш се със стратегиите на другите играчи – има ги всякакви. Ето ги и галениците на Съдбата в тази градина – хубави цветя, ароматът им, неприятен за завистливите, се разнася из въздуха и омайва всички, независимо какви чувства донася. Увивните растения – те разчитат на някое протеже на Съдбата да им помогне да преминат през Лабиринта, без да допуснат, че зад ъгъла има просто нова пътека. Пречупените дървета със скършени клони, изсъхнали и клюмнали от копнеж и мъка – мразени от Съдбата, те мълчаливо чакат своята участ, страхувайки се, че няма да я получат, че вечно ще останат така, докато Тя не ги погуби в поредния си изблик на ярост. Тръстиките се огъват, но не се пречупват – достойни за съжаление, но и за възхищение, те се надяват, защото друго не им е останало. И онези безлични (а понякога не толкова) растения – мъхове, папрати, еднородни красиви, но скучни цветя – забравени, те нито скърбят, нито ликуват. Няма за какво – Съдбата не им обръща внимание. Защото има едно-единствено нещо, по-лошо от истинската болка, и то е безчувствието, независимо дали е по твоя воля.
Тези растения се движат – може би на Земята те привидно водят прикрепен начин на живот, но не се лъжете, с всеки изминал ден напредват, някои деградират, разбира се, но всички се движат по коридорите на Лабиринта. Движението е живот – и физическото, и психическото. Не се ли движи някой, не предприема ли ежедневно нови стъпки, не отключва ли несъзнателно нови врати към непознати коридори, то това значи, че е умрял. А умрелите не са на почит в това общество – “Край. Съжалявам.” казват живите и отминават, оставяйки опечалените да изплачат болката си, за да могат да продължат напред. За да могат да си мислят, че най-сетне са продължили напред – и да не искаме, ще продължаваме, няма място за живите при мъртвите. А къде отиват мъртвите? Хората се питат това, а отговорът е прост – никъде. Не можеш да избягаш от Лабиринта. Мъртвите продължават напред, сменяйки обвивката си – тялото е просто средство, макар мнозина да претендират, че за тях то е цел. Целта понякога оправдава средствата, но и средствата не винаги оправдават целта.
“А сега накъде?” – питат се всички. А дори и да не се питат гласно, все някога всеки си е задавал този въпрос. “Изгубих се. Накъде да вървя?”. Тих шепот, изгубен в мъглите, ефирно носещи се из градината на вечността, или висок, неестествен и открито враждебен крясък, пронизващ целия Лабиринт. Има разлика дори в изричането, в начина, по който молиш за помощ Съдбата, а може би просто себе си. “Накъде ли? Просто следвай сърцето си, няма как да не стигнеш някъде. Ще достигнеш целта си – ако наникъде си се запътил, нищо няма да намериш.” – бих отговорила, ако бях на нейно място. “Нима не виждаш, че вече си тръгнал нанякъде? Да смениш посоката ли искаш? Но си толкова напред, та това е смешно, вземай решения и ги изпълнявай!” – отговаряла е, отговаря и ще продължава да ехти през вековете отговорът и, изречен подигравателно и през смях. И, освен ако нямаме късмет (а късметът е абстрактно понятие), тя няма и да се намеси – жестока и справедлива, най-правилно е да се следва собствения път. И все пак, когато сърцето надава зов за помощ, на разума му е трудно да не се намеси. Точно сега идва моментът, в който падат маските и, макар и за миг, личи истинското лице на човек. Изборите са определящи за нашата същност – всеки има своята неповторима индивидуалност, макар условно хората да могат да се разделят на групи. Групи, много и различни, защото човек, независимо дали е прекършено умиращо дърво, стайно цвете или изстрадала тръстика, обича да е част от общността. Харесва ни се да имаме съмишленици. Съчувствието ни се харесва, обичаме, като някой ни каже “Точно така е!”, да ни защитават. Няма човек, който да не иска да има приятел(и), но съществуват ли такива хора/неща? Това вече е друг въпрос, който няма общоприет отговор – както за повечето неща, и за това всеки сам би узнал.
Накъде ли? Сега? Ами да тръгнем нанякъде – няма как да не достигнем до нещо.