автор: ASTERI

Нямам повече цвят,
колкото имах, го раздадох на белите риби.
Остана ми само палитрата,
която огънах над теб, вместо керемида
и с една шепка светличко,

с последно парченце, нарисувах прозорче –
поредното,
прозорче, нашарено с моите сънища,
като грях измълчано, дори непогледнато.
Сега нямам нужда от изкуствено дишане,
нито от някакво спънато връщане,
с хрипове дишам, вървя между цветното
и да –
от сухо болят ме хрилете и мислите,
но плета...
кипу за тебе плета, от моите истини
и моля умореното ехо, да не сърди вълните
с извивка от забравена песен,
че тя не е тиха и лебедова,
но е студено последна и есенна.

кипу – възел, (възлово писмо)