автор: secret_rose

... затрупваше си делниците с камък,
опазен от пещерните огньове.
Неделите му - като гърбав залък
преглъщаше с неписаното слово

потекло от горчивата аорта
към отвора на края на скалата.
И с крива кост си изчегърта порта
по трънения път подир тъмата.

Брадата му достигаше полето,
нозете бяха храмови колони.
Ръцете се протягаха където
от книжници живота бе прогонен

и сееше под път над път неправди
за вечна пълнота на урожая.
А вечер по небесната си карта
броеше колко изгрева до края.

А долу го мълвяхме по седянки -
един аскет загледал планината...
Все гледа, а човешката му сянка
се смива с дълбините на зората.

Прилича на запалени огньове
протекли от небесното решето.
А той изливаше над нас основи
и тихо се усмихваше, където...