автор: karambol

Може би лежа в мокри чаршафи. Всичко ме сърби ужасно. Не виждам нищо.
Нямам ръце, крака, ноздри, език... Дори не дишам?! Всичко ме сърби?

Не зная къде съм, нито кой съм. Искам да се почеша, да се размърдам, да
въздъхна или да извикам някого...!
Навярно съм в гипс?... Но, ако съм си счупил врата, защо не дишам?!...
Долавям нещо като пулс?! Тишината вибрира. Тя е в мен. Ужасна тишина, от
която се чувствам огромен и празен. Не чувам дори думите на своите
мисли. Те минават през обърканото ми съзнание като сенки от някакъв
свят, където съм бил невероятно отдавна.

Аз съм нищо! Не помня собствения си глас. Нищо не помня! В този влажен и
топъл сумрак единственото ясно усещане е адският сърбеж. Целият
зараствам като една огромна рана. Но съм човек! Поне това помня, а
хората се нараняват.

Искам да извикам! Искам да се събудя! Искам движение, звуци, които да
изпълнят празнотата в мен.

- Здрасти, Малкият! Буден си, нали? - Гласът кънти в мен, сякаш съм
пещера. Идва отвътре и се лута в някакво огромно пространство. Слушам го
слисан, но не мога да отговоря. Нямам глас! Лавина, потоп от звуци ме
заливат от всички посоки, спомени за звуци... СПОМЕНИ!!! - Клаксони,
птици, триони, шлайфове, спирачки, къртачи, чинели, гръмотевици,
взривяващи се снаряди, вой на сирени и авиационни бомби... Пометен съм,
звъня като..., като царска камбана, като "цар колокол"... и чувам
собствения си глас да пита:

- Къде съм?! Какво става с мен?!

- Зная, че ти е трудно - казва гласът и изтласква шумотевицата от моята
пещера с лекота - Ще свикнеш да контролираш звуците. - гласът потъва
някъде - Не си в рая, не си в ада, не си в болница...

- А къде съм тогава? - опитвам се да кажа, но нещо ме отнася като балон
и не чувам отговора. Разнасям се като дим, ставам огромен, огромен...

- Не можеш да избяяягашшшшшш - шумоли някъде в мен гласът. Тик-так,
тик-так - тихо се чува часовник. Щъркели тракат с клюнове. Заспивам,
заспивам...

От прозореца идва миризма на ягоди. Болен съм от шарка. Всичко ме сърби,
но не бива да се чеша. Мама е някъде навън. Искам да я извикам, но зная,
че има работа.

Чувам от време на време как чешмата под черешата ручи. Там е кацата с
вода и четката с неизмита засъхнала боя, която плува много интересно.
Иска ми се да си поиграя с нея, да я пусна от високо в кацата и да
гледам как потъва към тъмното дъно, а после изскача почти цялата от
водата и пак потъва, докато накрая се успокои и застане отвесно,
наполовина потопена във водата.

Сърби! Сърби!

Под юргана е горещо и задушно, но не мога да се покажа, защото то е там
и ще се нахвърли върху мен от тавана с огнени лапи и зъби. Печката
бумти, а чудовището ръмжи. Не издържам! Ужасен скачам и отварям
прозореца. Не гледам назад. Изхлузвам се по дупе върху “Балкана” на
татко. Тичам по циментовата пътека към улицата, а чудовището събаря
мотора със страхотен трясък и ме подгонва. Вече съм на улицата. Виждам
стаята. То се е прибрало. Огънят хвърля отблясъци по тавана и разбирам,
че съм сбъркал. Студено ми е. Не мога да вляза обратно в топлата стая.
Вратата на къщата е заключена, а прозорецът е високо. Тичам към
училището по токущо валираните камъчета на пътя. Камари от тях се белеят
още не разпилени. Отдалече изглеждат като майка ми, с бялата й жилетка.
Тънкият лед на локвичките се чупи и студената кал плисва по крачолите на
пижамата ми. Не плача. Тичам в студения мрак с боси крачета и се взирам
напред в мъглата, за да видя мама, като се покаже. ЗНАЯ, ЧЕ ИДВА!!

Тя се появява в осветеният конус на мъглата под уличната лампа. Хуквам с
всичка сила и рева с глас. Изведнъж падам по очи, но веднага скачам,
преди да съм усетил болката...

Това не е сън. Това е спомен. Спомних си мама. Спомних си! Трябва да
имам белег на главата, на рога на челото, на левият. "На бодлива крава
Господ рога не дава... Какъв си такъв дебелоглав... Не си показвай
рогата, защото..."

Чувам гласът й. Продължава да ме хока за някаква беля, но къде е
белегът? Не мога да го намеря! Не мога, не мога да помръдна, по
дяволите. Събуждам се. Буден съм. А дали съм буден? Не сънувам ли
кошмар, в който си спомням, че вчера нямах ръце, някакъв глас ми
казваше, че не съм в болница, че не съм умрял?

Всичко си спомням..., но къде съм всъщност и защо не чувствам нищо
друго, освен гаден сърбеж? Какво се случило с мен? Нищо не мога да си
спомня!

- Наспа ли се, малкият? Всъщност зная, че ме чуваш. - гласът идва
отвътре, но не кънти като вчера или предишния път. Обмислям какво да
кажа, а в мен се надига гняв и нищо не мога да измисля.

- Днес май не те сърби много? - непознатият не благоволява да се
представи и нещо в тона, с който ми говори, не ми харесва. Той ме вижда,
а аз дори не мога да си помръдна нищо, сякаш съм безтелесен.

- Нямаш белег, малкият, и няма с какво да го докоснеш. Разбираш ли, че
мога да чета твоите мисли? - гласът звучи благо и примирително, но нещо
ме дразни и това е отвратителното усещане, че съм гол охлюв в буркан,
оставен на слънце.

- Добре, малкият, бесен си. Псувай! Излей гнева си! Хайде, какво чакаш,
МАЛКИЯТ!

- Наричай малкият си "малкият", защото сигурно не е голяма работа. Махай
се! Остави ме на мира или ми говори на име!- крещя в себе си с всичка
сила- Изчезвай, ако не знаеш кой съм!

- Кой ли би могъл да знае? - обажда се насмешливо невидимият. - Но,
според мен, имаш повече от едно име.

- Естествено, умнико. - беснея АЗ - Имам поне три имена, а може би и прякор.

- Добре, успокой се малко - казва гласът - и забележи, че вече
разговаряме, а това е напредък. Мисля, че мога да те наричам Спас, ако,
разбира се, нямаш други идеи, но истинското си име ще трябва сам да си
измислиш, защото аз не го зная.

- Защо Спас- не мирясвам веднага- защо не знаеш истинското ми име. Защ...

- Защото си спасен в известен смисъл, защото сам трябва да решиш кой си.

- Имам...- думата ми се губи- загуба на паметта, а това означава, че
трябва да ми кажеш, каквото знаеш за мен

- Нямаш амнезия, а ситуацията е почти противоположна на амнезията,
просто си в положение, което нямаш въображение да си представиш. Не си
болен и много е вероятно следващите няколко хилядолетия изобщо да не
боледуваш.

- Да не съм в рая? -питам съвсем неочаквано за себе си, слисан от току-
що чутото.

- Бабинта ти тръткина, глупотевици на търкулки, сополи на висулки-
развеселено римува разни глупости непознатият.- На такова място си, че
дори на сън не си го виждал, но най важното е, че не си в болница, залят
с гипс, а си в едно яйчице, което скоро пиленцето ще напусне и
тогава...- гласът се извисява тържествено и аз неволно повтарям:

- И тогава ?

- И тогава ще падне чукане на космически бабички.

Ние се смеем. Чувам собствения си глас и нещо огромно и живо навсякъде,
което се тресе от смях. Побиват ме тръпки, но продължавам да се смея
истерично.

- Да не си господ или извънземно? -казвам, все още хихикайки

- Я стига глупости!- тросва ми се непознатият- Аз съм ЖРЕЦЪТ НА
КРИСТАЛНАТА ПИРАМИДА НА ВЕЧНАТА ХАРМОНИЯ, но може да ми викаш просто
Жиго, обаче, това име няма нищо общо с чукането на космически бабета.

- Разбира се, няма проблем.- съгласявам се веднага - Но, все пак, къде
се намирам и какво е станало с тялото ми?

- С времето ще си изясниш ситуацията, а щом помниш предишното си
събуждане, не очаквам да имаме сериозни проблеми.

- Ние? Очевидно аз имам проблем!

- Добре- кротко казва Жиго- започвам да обяснявам, затова внимавай и не
ме прекъсвай, глупостите ме изнервят. Освен това, има неща, които никой
не знае със сигурност, защо се случват. Едно от тях е, че на всички
двадесет и пет- трийсет и няколко години, в полупрозрачната плът на
една, висока около сто пъти твоят ръст, пирамида се появява млечнобяло
петно, което расте около една тукашна година, а понякога и две. Винаги
това "яйце" е близо до земята и до някой от трите ръба на тетраедъра.
Съдържанието му е някакъв висш растителен или животински организъм,
който се появява жив, но често не оживява без специални грижи.

- Аз съм в яйцето ...

- Казах, да не ме прекъсваш- студено забелязва Жиго и продължава- а аз
съм делегацията по посрещането на Негово величество! Млъквай и слушай!-
Той продължава да говори, но мен ме понасят мътните към дълбините на
сънищата- спомени. Сигурно съвсем ще го вбеся, си мисля и потъвам,
потъвам...

Падам! Летя към зейналата пропаст! Това е краят. Удрям се в нещо и
провисвам надолу с главата. Вися, оплетен в някакви кабели. Земята се
люлее. Целият склон продължава с грохот, нереално бавно и тържествено,
да се срутва в реката върху старите къщи. Вися над сипея, оставен от
срутването. Това е краят, краят... Защо се върнах за тоя проклет
ръкопис. Задушавам се от нахлуващата в главата ми кръв.

Събужда ме люлеене и тътен. Това не е сън! Хладнокръвно навличам анцуга,
но силен трус ме просва. Скачам веднага и с няколко скока се измъквам от
стаята. Библиотеката в кабинета ми се срутва. Ели стои в касата на
вратата на детската стая и плаче. Тя е на осем, но е направила, каквото
съм й казвал. Дори се е завила с едно одеало. Грабвам я, заедно с него.
Синът ми е на прозореца, по пижама. Като ме вижда, скача и тича към мен,
бос в снега. Валя се появява от къщата, награбила одеяла и дрехи за
децата. Носи ги на топка пред себе си и стъпва бавно, сякаш е бременна.
Изведнъж виждам пукнатината, но тя я прекрачва, без да забележи,
гледайки към нас. Земята спира да се люлее. Уличката се изпълва с хора
от съседните къщи. Пукнатината е не по- голяма от детска педя, но е
разцепила къщата на съседката на две.Тя реве и нарежда нещо за покойния
си мъж, сякаш го погребва сега. Развиделява се. Земята не се люлее, а
само зиморничаво потръпва. Валя е постлала едно одеяло на два ката, на
средата на калдъръма. Всички стоим на него, а тя започва да облича децата.

- Май свърши- казвам несигурно- Дано да няма друг трус.

Сънят, обаче, не ми дава мира и аз се колебая дали да отида до къщата.
Пукнатината! Тя е между мен и къщата и сякаш ми е направила лоботомия.

Тръгвам. Децата са боси. Ще развия главния бушон и ще взема фенерчето до
таблото. После се качвам в кабинета и, ако успея да намеря бюрото под
срутената библиотека, ще взема папката с ръкописа и на излизане дрехи,
обувки.

Съмва се, но аз още не съм тръгнал. Притискаме се под одеялата и аз
разказвам на Валя съня си.

- Тате, не отивай!- казва Ели- ама изобщо не ни е студено, нали, Санчо?

Правя един курс набързо. После още един. Земята не се люлее и всички
започват да правят като мен. Нашата къща и още няколко надолу по
уличката са отвъд пукнатината, към реката, към която слизат стръмните
стълбища до следващата пресечка. Всичко е на камък. И аз тръгвам да ровя
за ръкописа. По къщата, строена от двамата ми дядовци строители, няма
пукнатина. Само комините са паднали, но заслугата е, колкото тяхна,
толкова и на земетресението през 1977, след което е строена.

- Отивам да търся ръкописа- заявявам бодро- ако някой се сеща за нещо,
да казва веднагически.

- И аз идвам - заявява смело моят окръгленичък Санчо и ме гледа
умолително със светложълто-зелени очища.

- Александър няма да ходи никъде- обажда се с изстинал и прегракнал глас
жена ми.

- Тате, вземи нещо сладичко- умолява ме Ели.

- Добре, ще ви нахраня.- казвам аз и тръгвам. Трябва да взема чантата с
документите и парите за пазаруване от супника, каквото намеря за ядене
из хладилника и ръкописа. Цялото кралско войнство е облечено, но трябва
да бъде и нахранено, така че наистина тръгвам.

Буден съм или поне така си мисля, но със сигурност съм мъртъв.

Защо този посрещач не се обажда? Тишината в моята тъмна пещера звъни .

Би трябвало да имам уши, щом чувам барабаненето на летящите с бясна
скорост молекули. Мъртъв съм, защото се върнах за папките.

Ние сме капки

летим към земята

в коси лъчи

на

залязващо слънце.

Мълния блесва

и ни събира.

Вихър ни грабва

и ни разделя.

В мига на дъгата

летим към земята,

а тя ни очаква

жадна и черна

Моите стихотворения. Къщата се срути в реката. Отначало се наклони и
тухлените стени на кабинета рухнаха, докато изравях бюрото от камарите
джунджурии и книги. Масивното бюро, опряно на вътрешната стена не
помръдна и ме предпази. Видях сивото навъсено небе и запълзях към него.
Изправих се, като се хванах за някакво арматурно желязо и... там долу
имаше няколко метрова пропаст, косо на уличката. Повечето къщи бяха
сринати до основи, а хората бягаха нагоре ужасени. Тогава видях Валя и
децата да бързат последни. Ели се обърна и те спряха. Скалата се тресеше
и пропадаше, заедно с къщата. Държах се за колоната с две ръце и си
мислех, че има шанс да остана най- отгоре върху развалините, ако къщата
се срути към реката, но цялата скала изведнъж тръгна и разбрах, че ще се
стовари на трийсет- четиридесет метра по- надолу. Това беше краят и аз
нелепо помахах с ръка за довиждане, сякаш бях на някакъв отплуващ кораб,
или заминаващ влак. Децата също ми махаха, като в някакъв кошмарен сън,
а Валя плачеше и нещо ми крещеше. Друго не помня. Или съм се изпуснал,
или нещо ме е цапнало по главата. По дяволите! За някакъв ръкопис...
Може би съм в кома? Може би съм жив, по някакъв невероятен късмет, и
всичко друго са нереални фантасмагории. Просто са ме дрогирали, за да не
усещам болката. Всичко си спомням. Зная кой съм! Все пак съм жив! Жив!
Каква дивотия, каква ирония, каква глупост! Да се завра, заради някакви
стихове и някаква история на човешката простотия, в устата на ламята.
Тъпанар! А, може би този Жиго не е бълнуване и аз съм мъртъв?

Каква ирония- да се отървеш от тъщата, дето живее две къщи по- надолу и
да си умреш... А жена ми се оказа хладнокръвна и разумна. Дали сънят ми
я уплаши или заради децата, но не хукна да търси майка си. "Какво прави
сега, не се ли събуди, защо не излиза...?" и все такива, но колкото и да
пристъпяше от крак на крак, сякаш я гони нуждата, не помръдна от средата
на улицата.

Зная кой съм, но не зная къде съм и какво се е случило с мен. Толкова
спокоен съм, сякаш съм натъпкан с транквиланти.

Колко време съм в кома или умрял? Сякаш всичко е било преди минути, но
кой знае? Не е възможно сега да съм някаква мъгла, в някакъв кристал, на
някаква планета и някакъв си Жиго да ми предлага да чукаме някакви си
космически бабички. Е да, на всеки му се иска да живее вечно или поне
хиляда години, но аз съм реалист. Що за Дивотия! Никога не съм вярвал в
някакъв бог или в призраци, нито пък в прераждането на душите, или пък в
рая. Може би лежа някъде из руините и се пека в пожар, а чувствам
сърбеж. Дано се събудя и това да е просто кошмар! Искам да се събудя, по
дяволите!

- Вече си буден- казва Жиго- и мислиш, че знаеш кой си, но това не е
толкова просто, СПАСЧОУ!

- Не е?! - учудвам се АЗ.

- Не е. По никакъв начин не е толкова просто.- казва твърдо невидимият
ми "посрещач".

- Но... Но аз си спомних всичко, от игла до конец, както се казва, аз
зная кой съм.

- Нима!? И защо си толкова сигурен?- някак ехидно пита оня.

- Защото не съм склеротик. Казвам се Димо Иванов Димов Рашков Добрев
Атанасов Чекергиев, имам родословно дърво от преди Руско -турската
война, жена и две деца, висше образование, 50 -60 стихотворения, от
които половината излязоха в книжле. Имам...

- Вече нямаш нищо, освен спомени и шанс за някакво бъдеще на тази
планета, но нищо не е съвсем сигурно.

- Напротив, напротив!- репча се неочаквано за мен самия.- Имам много
неща, има много сигурни неща. Има живот и смърт, добро и зло, мрак и
светлина.

- Мисля , че ти засега си на тъмно- иронично отбелязва Жиго- Добро за
кого? Нали си уж историк,а говориш глупости. За кого е добро Великото
преселение на народите или създаването на една варварска държава, като
Българската, на земята на цивилизованата, за времето си, Византия?

Очевидно,по някакви свои съображения, моят посрещач ме предизвиква, но
аз не искам да споря. Ръкописът на моята книга " История на човешките
глупости и заблуди " ме уби, а една от големите глупости е да се гордееш
или срамуваш за неща, за които нямаш вина или заслуга. "Ако се гордеете
или срамувате от факта, че сте родени в България, значи сте инфантили,
тъпанари, защото няма как да имате вина или заслуга за това, което е
станало преди вас, но със сигурност носите отговорност за това, което

ще се случва от тук нататък. Историята се изучава, не за да се бием в
гърдите по Ганьовски, а да се поучим от добродетелите и грешките на
другите, и да поемем своята отговорност за бъдещето.Само пред него сме
отговорни, а не пред миналото..." Долу- горе с такава проповед започвах
учебната година, но като бях ученик се гордеех, че майка е учителка, а
татко шофьор на ТИР. Беше учител, но му писна да го лашкат от село на
село, да пътува по тъмна доба и стана шофьор, та събра пари да построи
къщата в Търново, но тя отиде в Янтра. Дано поне той да е жив и здрав,
да помага, с това- онова от село, на Валя и внуците си. Голямо говедо
съм. Все се надценявам, все нещо обърквам... Но, какво иска да каже това
жиголо? Защо се подиграва с един мъртвец! Дори мога да си спомня как...

- Стига споменчета- брутално прекъсва мислите ми той- по-добре се вземи
в ръце и се концентрирай върху ситуацията в момента, тук и сега .

- Тя пък една ситуация... Не мога да избягам от нея, нито да те махна от
главата си.

- Ти винаги си бягал и даже си надминал себе си.- казва, сякаш ми
размахва пръст, невидимият нахалник.

- От къде знаеш?! Откъде, накъде, имаш право да обобщаваш? Какво знаеш,
всъщност, за мен?

-Доста поназнайвам, защото това ми е работата, като жрец. Още преди да
се появи петънцето, "Нещо" се пльокна във виртуалния свят на
био-криогенния пазач и аз трябваше да вляза, да видя, какво се е
запътило насам да се излюпва...

- Не ме прави на глупак. Цял живот не може да ти стигне за такова нещо.

- В реално време не бих успял, но твоите еманации цъфнаха за части от
секундата, а тя тук е доста по- къса и виртуалният свят е много бърз, много.

- С какво право се ровиш в душата ми?! Какво искаш да кажеш? Че съм
страхливец?! -бесен съм!

- Длъжен съм. Аз съм твоята делегация по посрещането, твоята духовна
акушерка, и единственият, който се интересува от тебе, засега, разбира се.

- Е, и...- не мирясвам аз.

- Вицът е старичък и сигурно го знаеш. Просто стига спомени, защото, по
физиологични и други причини, спиш три четвърти от времето, и сънуваш
спомени и други глупости. Цели 25-30 дни ще е така, което прави не
повече от 6-7 дни будуване и време за предварителна адаптация към средата.

- Е, и...

- Не искам, като се излюпиш, да откачиш и, или да се самоубиеш и изобщо
да свършиш нещо тъпо и, или варварско.

- Е,и... и как ще се излюпя, като бебе?- настръхвам виртуално, защото не
съм сигурен имам ли кожа .

- Глупости, глупости... съвсем нормален, съвсем надървен за космически
бабета.

- Бабета, бабета,... а какво да правя, когато съм буден, като нямам очи,
уши... нямам нищо, нищо!

- Питай и повече внимавай, какво ти се обяснява!- наставлява ме Жиго, но
аз нищо не питам, а правя опит да се репча, макар че съм почти заспал :

- Слууушам шефее- опитвам се да извикам с всичка сила, ако това изобщо е
възможно, и чувам Жиго подигравателно да ми припява:

- Наняй, Димчо, наняй, бебчо; наняй, Димчо, наняй, бебчо...

Бабички, сладички, космически ...Дрън, дрън.

Заспивам си прав... Заспиваммммм Оммм, оммм, омммммммммммммммм.......

Вързан съм за изсъхналата ябълка, насред градината. Ръцете ми отзад,
една за друга, а кабелът- за дървото, но е къс и не мога да се развържа.
Вързан съм, като бледолик от индианци за стълба на мъченията. Вързан и
жаден. Всички са забравили за мен и дори сестра ми не наднича отнякъде
да злорадства. Жаден съм! Устните ми лепнат, а августовското слънце
препича ужасно. Опитвам да стоя в сянката на дебелия опушен ствол и в
същото време избутвам кабела надолу. Надявам се да прекарам ръцете си
отпред. Дори съм сигурен, защото съм го правил, като ги държа една за
друга, но сега са вързани малко по-нагоре. Почти съм седнал, но номерът
не става, и аз лягам на една страна. Устата ми се напълва с пепел от
огнището, но успявам с големи усилия. Кабелът е дебел и е двоен, като
този от антената на телевизора, но, след моите усилия, болезнено се е
врязал, почти до кръв.

Двата раздвоени края са вързани от другата страна на дървото, след като
го обикалят пет или шест пъти.Опитвам със зъби да развия другите две
крайчета, но те са оголени и завити с клещи, а ръцете на всичко отгоре
ми пречат. Тогава започвам да чупя медният проводник нагоре-надолу,
нагоре надолу... В очите ми също е влязло от пепелака, останал от
варенето на компотите снощи, и аз плача, но продължавам: нагоре-надолу,
нагоре надолу... Не мога да се откажа. Струва ми се, че ще умра в тая
жега от жажда, защото съм ядосан на всички, и искам да плачат, когато
избягам. Те сигурно ще плачат и ако умра, но аз не искам да умирам. Не
искам!

Нагоре-надолу,нагоре-надолу... Едната половина на кабела е по-дълга,
защото се опитвах да стигна вързаното. Тя е затисната от другите
обиколки и аз я чупя упорито цяла вечност. Толкова бях сигурен, че ще се
отвържа, а се оказа толкава мъчно и гадно..., но аз ще си отмъстя, ще му
счупя фара на моторетката! Нагоре- надолу, нагоре-надолу... Ако можех да
хвана с две ръце, досега да съм изчезнал, но ще успея. Първо ще се напия
с вода, от кладенеца на лелята, и ще се наям с грозде, а после изчезвам.
Нека ме търсят. Мога да отида на островчето и там тайно да си направя
сал, и после надолу, по Дунава- до Черно море, и после някъде на юг,
където няма зима, защото зимата не мога да избягам никъде. Надолу-
нагоре, надолу- нагоре. Кабелът изведнъж омеква, значи е счупен, но сега
трябва да скъсам обвивката. Най- после. Свободен съм! Кабелът е дълъг,
защото вуйчо не го е срязал, за да може да го ползва, но на мен ми пречи
да вървя, и се налага да го нося с вързани ръце.

Лозето е на две крачки и аз се шмугвам да зобам почти зеленото грозде.
Ако дядо ме види ..., но той е на покрив и довечера ще се провиква. Той
щеше да ми се кара, но после щеше да се скара и на баба, че ме е
изложила. Зобам киселото грозде с мръсни ръце, късам чепките и
разпилявам по земята. Затова дядо ще се ядоса истински, както, когато му
казах: "който си има градина, да я копае", защото ме викаха да играем
футбол на . Тогава ме подгони и аз скъсах с челото си една ръждива тел,
опъната от крушата до кола на лозето. После му се извиних, без мама да
ме кара, но сега всички са против мен и аз ще избягам. Плюя и се
давя.Ау, каква гадост! Миризливка!

Отивам през комшулука у лелята на майка. В тежката кофа на кладенеца има
малко топла вода, но аз несръчно я разливам на лицето си. Доста време ми
отнема да трия кабела на стъргалото, но накрая успявам да се освободя.

Свободен! Но съм жаден.

Кладенецът скърца ужасно и някой може да ме чуе, и да ме подгони, преди
да съм се напил до насита. Лелята я няма, свакото е с дядо на къщата, но
вуйчо или татко могат да чуят. Никой не може да ме стигне. Има да ме
гооонят. Вуйчо е шкембелия, а татко няма да ме гони, ако не е сигурен,
че ще ме хване. Най- накрая пия вода и пия, пия, докато коремът ми се
надува- чак не мога да дишам.

Става ми тежко на стомаха и сядам на сянка под ореха на лелята. Ако
някой види, че съм избягал, откъде ще знае, че съм тука? Сигурно е три-
чувам нашата радиоточка да казва часа. Голяма жега. Кокошките се въртят
край мене, с разперени крила и отворени човки, и нещо на гърлото им
бързо мърда, сякаш преглъщат слюнка. Ако не бях се изплашил, нямаше да
ме хванат, защото съм на 12 и съм доста бърз, но като извъртях шамара на
баба, се паникьосах и се залостих в задната стая, като подпирах бравата
с ръка, опряна на таза, така че все едно с греда си я подпрял. Сега ме
болят дланта и китките, по които има следи от кабела, дето се е врязал.
Обаче издържах поне сто и двадесет бесни килограма на тая дръжка. Даже
си помислих, че ще се счупи, и си виках- дано да е от другата страна.
После дойде баща ми и взе да ме убеждава, че нямало къде да ходя и все
някога трябва да изляза от там. Той е привърженик на метода на
убеждаването, но има тежка ръка.

В един момент реших, че съм достатъчно бърз да пусна бравата и да скоча
през прозореца, но оня дебелак вече ме чакаше. Сега обаче ще обмисля
всичко до най-големите подробности, на сянка под ореха. Само трябва да
гледам към комшулука и голямата порта на двора. Ако някой се появи, ще
хукна през градините, но няма да изляза на улицата, защото вуйчо ще ме
подгони с моторетката. Трябва да измисля как да си взема колелото. Но
баба ми си го търсеше тоя шамар. Ще изляза на улицата и ще мина по
канала за водата, който още не са заровили, защото хората не са си
сложили чешмите. Изобщо не се срамувам, че я шамаросах. Тя е голямо
кречетало и всичко обажда и все зейка й в устата. Даже дядо понякога се
ядосва и тогава тя мълчи, но иначе все вика подир мене или сестра ми, а
най -много след вуйчо, та чак не се траят, защото и той й вика, но по
майка не вика, защото тя е учителка, а на времето баба искала да я
направи шивачка, но дядо казал, че времената се менят и учените хора по-
добре ще живеят. Обаче снощи, докато печах чушки на жаравата и се въртях
край огъня, тя каза, че ще се напикая, и аз се напиках, но си мисля, че
не е вещица. Това са глупости. И майка ми каза, че ще се напикая, защото
ядох много диня и съм ходил да се къпя на канала.

Миналото лято пак се напиках, но не си спомням, от огън ли беше, или от
диня.

Зимата беше, защото си намокрих краката.Аз не съм пиклю и баба си
заслужава шамара, защото е предател. Не трябваше да обажда на бабата на
Грета. После всички ще ми викат пиклю. Аз, обаче, ще изчезна някъде. Не
съм пиклю и страхливец. Трябва да си взема колелото! То е опряно на
пищника, съвсем близо до портичката, така, че ще се промъкна по канала,
ще го грабна и даже може никой да не ме види. Имам късмет, защото,
когато ме накажат, го заключват в одаята, а тя е на двора . Знам къде е
ключът, но от там не мога да изляза. Голям късмет. Ами, ако вуйчо или
татко ме усетят и ме подгонят? Тогава влизам в училището, оставям
колелото и се скривам в храсталаците или излизам от другата страна на
поляната. Трябва сега да си взема колелото, докато още са в къщи и си
почиват. Вуйчо сигурно хърка в задната стая на хладно, а баща ми е в
предната, където спят, майка и баба са долу, в новата пристройка. Майка
много ми е ядосана и си мисли, че от мен няма да стане човек. Тя не може
да ме набие вече, защото мога да й хвана ръцете и съм по-силен от нея, а
тя е дребна, колкото мене.

Няма да се извиня! Тя сигурно ще плаче за мен. И на дядо много ще му е
мъчно, защото няма да има кой да му прави компания вечер, когато се
върнат овцете. Пасем ги двамата край шосето и той понякога ми разказва
приказки, които не съм чел никъде. Понякога само ми приличат на тези,
които съм чел, но той всеки път разказва по- друго, защото си измисля,
според поуката, и някой път ме засрамва. Като стигна в южните страни, ще
му напиша писмо. Само да не ме хванат, както са хванали вуйчо на
границата и после го били в затвора. Ама така яко се оригнах, че пуякът
на лелята изколдурка.

Портичката скръцва противно, но аз съм вече на улицата, и яхвам моят
бегач. Май никой няма да ме гони. Колелото няма скорости, но аз му викам
бегач, защото е с тънки гуми и е леко, защото не е българско. Купиха ми
го, като завърших първи клас. Тогава не живеехме при дядо и не събираха
пари за къща.

Мръква се. Излязоха комарите и в колибата не може да се спи. Лежа по
гръб и ги разпъждам от свитите си крака. Не мога да заспя в тази
изоставена бостанжийска колиба. Страх ме е от змии. Дори може да влезе в
устата ми, докато спя, защото имам трета сливица, другите ги извадиха,
но аз спя с отворена уста и пак се разболявам през зимата. Наядох се с
ударени от градушката дини, но да имаше поне една филия, намазана със
свинска мас и поръсена с цяла лъжица захар.Това е моето атомно гориво и
с една филия сутринта изкарвам до вечерта.Цял ден ям плодове и майка
казва, че затова не се разболявам през лятото и се кара на дядо, като ми
зачервява лимонадата. Той, обаче, обича да похапва пастърма и да пие
вино вечер и аз му правя компания, защото татко се връща късно, а дядо
си ляга рано и не гледа телевизия. Някой път си прави сиромашка кокошка,
с носна кърпа и баба започва да мърмори. Тя мърмори за всичко и все ме
обажда на татко. Ако дядо вземе пешкира, пак мърмори, че трябва да го
пере, защото лукът много мирише. Дядо яде и много чесън с пастърмата и
аз му беля скилидите.Неговите пръсти са дебели и напукани, направо
квадратни. Лютото убива заразите, но аз не мога да ям много люто, но
сиромашка кокошка, с пастърма или сиренце и малко винце, много обичам.
Не ми се вярва змията да влезе на някого в устата, ако яко хърка, но аз
не знам, дали хъркам.

Чардакът над колибата е доста висок и виждам края на селото и минарето
на джамията. Слънцето е залязло, но облаците са още червени. Гарваните
не са се прибрали в салкъмовата гора и летят нататък на парцаливо ято.
Даже виждам комините на ТЕЦ-а, как пушат като големи гърнета. Качих се
горе, да избягам от комарите, но не ми се спи. Рано е. Сега сигурно
вечерят, под ябълката до пищника, и говорят за мен. Вуйчо може да си е
отишъл в Русе, защото утре е понеделник, и сега него ще изкарат виновен
за всичко. Най- ядосан е татко, защото, според него, мъжете трябва да си
понасят заслуженото, а не да бягат. Според него, съм страхливец, но аз
не съм страхливец и дори хващам змиите с ръка. Вярно, че са водни змии,
но другите се страхуват. Като им пльосна една голяма буца кал и ги
хващам. Страх ме е от болката и от нищо друго не се страхувам, но,
когато трябва, се бия. Когато гърми и се святка, даже си свирукам. Някои
от нашият клас се страхуват и ми шъткат да не съм извикал гръмотевицата.
Бабини деветини- че нали гръмотевицата е голяма искра и на училището има
гръмоотвод. Те дори не знаят за огньовете на свети Елам и не четат
"Космос" и "Наука и техника за младежта".

Когато не ми дават да гледам ФИЛМА след "По света и у нас", понякога
чета книга в леглото, докато заспя и става среднощ, но никой не знае как
правя номера с лампата, защото ластикът хвръква зад вратата, след като я
угаси. Сестра ми Вярка знае да мълчи и се мушва под завивката, а аз
чета, докато заспя. Веднъж дядо отишъл в тоалетната и видял, че в
задната стая свети, но като влязъл да угаси - аз спя с отворени уста и
чак сливиците ми се виждат, а някой угасил. Той много се чудеше и на
края реши, че мама е угасила, защото татко се чувало как хърка.

Почти се мръкна и излезе вятър. И други неща не знаят, а все ми викат,
че съм дърдорко. Комарите ги няма, но може да ми стане студено! Само че,
как да кача на чардака една бала със слама и да се заровя в нея? Но още
не ми се спи. Могат да тръгнат да ме търсят и да дойдат тука. Вчера се
похвалих, колко дини сме намерили с Веско на развалените бостани, но от
друга страна, кой ли пък ще се сети, какво съм дърдорил вчера. През
лятото никой не ме закача, освен, ако трябва нещо да купя и тогава се
усещат, че съм изчезнал. Вечер, като се върна с чувалчето, не ми се
карат дори. Иска ми се да си гушна моят приятел Борко, и да видя дали
има вода в паничката, защото аз съм пак жаден. Като го пуснах при
женските, татко много се ядоса, защото били вече за клане, но той разбра
късно и зайчетата почнаха да се раждат.Беше ми много интересно, като ги
качва и мърда бързо, сякаш е шевна машина, а после пада по гръб. Цяло
лято нося трева заради тая глупост, но нали на Борко му беше хубаво, пък
и сега имаме 29 зайчета. Ако си бях обадил какво съм направил, щяха да
са два пъти повече. Нямаше начин.

Мръкна се съвсем, а аз съм жаден. И без това трябва да сляза за слама,
защото стана хладно. Намерих две съвсем здрави дини в гюрлюка от балур,
като по чудо не ударени и не откъснати, и ги сложих в чувалчето за
Дунава, но ще трябва да счупя едната в тъмното. От панаира си купих
прожектор, но нямаше как да си го взема. Дядо ми даде парите, без да
знае мама, и каза да си купя нещо, а не да гърмя на празно или да ги
давам за люлки, защото вече съм голям за тях. На мен нямаше да ми дадат,
защото пестят ЕДНАТА заплата за нова къща. Но прожекторът е под леглото
ми, в една кутия от обувки. И ножчето ми е там. Сега трябва да счупя
динята и да ям в тъмното като прасе. Все ми се карат да дъвча и да не
гълтам като пуйче, но аз почти винаги съм много гладен, като сега. Да
имаше една филия със свинска мас и много захар отгоре. От сутринта не
съм ял хляб. Даже изядох само две гюзлемета с праскова, а мога да изям
четири. В одаята има подкови и пастърма. Тя е до голямата задна стая от
северната страна, но се влиза отвън през едно прустче, където са
стълбите към мазето. Ако се промъкна, ще си взема запаси за утре. Дори
брашно мога да си взема, защото в одаята има дори яйца. Ключът го знам!
Той е много голям и ръждив, но вратата не скърца. Не ми се спи! Гладен съм!

Не ми се спи! Буден съм и това не е сън, а спомени от селото на майка ми.

Гладен съм! Усещането е толкова велико и реално. Значи съм ЖИВ! ЖИВ СЪМ!

Жив съм, защото съм гладен. Гладен съм, следователно съществувам...

НО БАЩА МИ БЕШЕ УЧИТЕЛ И ИМАХМЕ КЪЩА НА СЕЛО!!!

НЕ БЕШЕ Тиражия!

Каква бъркотия.

Но аз си СПОМНЯМ като се преместихме в Търново. Тогава бях за трети клас.

Не може да бъде! Не съм луд, по дяволите ! ТРЯБВА да помисля спокойно и ..

Аз съм шизофреник!??

- Жиго, хей, има ли някой там? Жиго, чуваш ли, искам да поговорим.

Искам да говоря с някого. Полудявам.

Спокойно. Трябва да съм спокоен и да мисля логично. Спокойно... Такаа....

Моята пещера, моята тъмна дупка не кънти както в началото, сърбежът го
няма, ГЛАДЕН съм и съм луд, защото всичко това е лудост. Спокойно,
Тъмничарят го няма, да гледа през шпионката, и мога да помисля на
спокойствие. Това е шанс, но откъде да знам, че не чува моите мисли? И,
какво от това? Нали каза, че знаел всичко за мен, че най- общото му
впечатление от мен е, че все съм бягал.

Ако можех само да се убедя със очите си, че това, което ми каза това
жиголо е вярно, само ако можех да съм сигурен, че наистина се намирам на
някаква друга планета, в някакво яйце...

Но това не може да е вярно. Може би това е експеримент и затова съм
лишен от сетива, а съзнанието ми си прави шегички, оставено без
дразнители. Чел съм някъде за това, но защо нищо не си спомням, освен,
че съм мъртъв, че земетресението... Но, нали бях електричар във фуражния
цех и се казвах не Димо, а Александър.

Някакво оплитане. Сякаш съм живял два живота.

Кой съм аз, по дяволите? Не мога да се оправя с тази бъркотия, не мога
да мисля спокойно! Просто няма начин. Ами Валя и децата?

- Жигоооо! Алооооо. УУУУУ! Имали някой там? Ехоооооооо!

- Жиго отсъства- казва някакъв момчешки глас- Жиго чука долу в хотела и
ще се върне чак утре по обяд.

- Кой си ти? -питам обнадежден и заедно с това малко стреснат.

- Зная много за теб- казва с плътен и познат алт непознатият- Аз съм
нещо като виртуална личност, твоята бавачка.

- Кажи ми кой съм, къде съм и какво се е случило със мен!-

- А вълшебната думичка, къде я забрави? -гласът е съвсем друг и пак е
познат, но аз не мога да се досетя.

- Ако обичаш, много те моля, говори ми с твоя си глас и отговори на
въпросите ми, защото мисля, че полудявам.

- Е, добре, на някои мога да отговоря, но на други ще си търсиш отговора
сам.

- Поне ми кажи дали полудявам и кой съм всъщност, защото в главата ми е
невероятна каша. Моля те!- не забравям вълшебната думичка, но всъщност
прозвучава почти като заповед.

- Не мога да ти кажа кой си!

- А Жиго може ли?

- Не и той не може- отговаря ми бодър старчески глас.- Трябва сам да се
справиш.

- Но защо, ами, ако избера фалшивите спомени?

- Те всички са истински, но някои просто са ти по- по мярка.

- Но...- опитвам се да кажа нещо, но нищо не мога да измисля.

- Имаш богат гардероб, но сам трябва да решиш, какво да навлечеш.
-довършва той, защото аз мълча объркан .

- Но как е възможно, не разбирам!- най-после успявам да реагирам на
чутото- Машините не се шегуват, нали? -съвсем шашнат възкликвам аз.

- Нали ти казах, че не съм машина и зная много.

- Да- отговаря едносрично Виртуалният.

- И не съм умрял?

- Да. В известен смисъл.

- А там, в тези обикновени светове, какво е станало с мен?

- Нищо особено, продължава да се случва все същото.

- Как така продължава?- питам изумено.

- Ами ти сам го изчисли, на една салфетка, на една маса, на чаша бира и
пържена риба, на един плаж, на една планета и дори…

- Спомням си, но това не беше на сериозно. Едно са приказките на маса, а
друго нешо е реалността! Онзи приятел имаше черни от оловото нокти,
тровеше се за много пари и аз му доказах, че всичко е вечно, щом
Вселената е безкрайна. Той не вярваше, че все някога ще си пием бирата
пак- дори, ако сега се напием и се удавим, но това си беше тъпа шега.

- Това не е всичко- спомни си по-добре.

- Той вярваше в прераждането и май не му пукаше много.

- Не е това!

- Е, да, напихме се и аз му казах, че е Бог, защото аз също съм Бог, и,
че в крайна сметка, ние сме един голям безмозъчен Бог с шест милиарда
тела, а мъдите му са заклещени някъде в Червено море, заради глупостите
на Моисей за Обетованата земя.

- Топло- казва Виртуалният

- Аз съм нещо като бог?

- Захлаждане.

- Аз живея в много тела едновременно?

- Все така.

- Предавам се

- Много бързо. Я надуй, дядо, кавала, след теб да викна, запея... Песен
искаш ли? Жокерчее: лигави се той с гласа на някакъв водещ рекламно шоу
и запява с моя дрезгав тенор:

На колко ли сватби съм бил

и колко ли вино изпил-

не помни се, мале, не помня.

На моята само не бях,

на моята само не пях-

все вятъра с коня си гоня.

То вятърът, сине, си духа,

но аз остарела съм, глуха.

Защо ти е тази гъдулка?

Я, сине, вземи си сираче,

че то да те люби и тачи,

на къщата трябва й булка.

Не видиш ли Мезюва Неда?

От мъничка все тебе гледа-

работна е и обичлива.

До тъмно се бъхти горкото,

а няма сукман за хорото,

че татко й всичко пропива.

Ех, мале, вече белея,

да искам Неда не смея,

че лятото в къщи ме няма.

Отивам пак на градина,

в Унгария, мале, в чужбина.

Да взема парата голяма.

Чуй, сине, пари се печелят-

да храниш булче и челяд.

Животът набързо минува.

Неда на теб се надява,

а татко й пък я не дава

за сватба не иска да чува.

Върна добри годежари,

напил се и зле я ударил,

че него му трябва слугиня.

Да бях, вика, лельо, сираче,

при цигани, лельо, ковачи-

нямаше да съм робиня.

Послушай ме сине, вземи я!

А оня урунгел с ракия

напий го, дано се задави!

От малка, сине, те люби,

но татко й ще я погуби...

напий се- не знае що прави.

- Какво е това? Звучи ми познато. Но това е моят глас. Какво правиш,
дявол да те вземе!!! Какво искаш да кажеш? Но, тогава бях в инвалидна
количка!? Боже господи! Това го бях загубил и не влезе в книжлето. Май
не беше точно така... Значи е това- бил съм инвалид. Не е възможно,
защото изтървахме срока за спортното училище и... Да, бях щангист, но
нищо не излезе и се осакатих. Колко живота съм живял, по дяволите,
или..., или това са фалшиви спомени. Фантасмагории! Или пък са чужди, но
на някой като мен???!

КОЙ СЪМ АЗ?! Какво съм аз, по дяволите!

-Хубав въпрос, в десятката. Криза на идентичността- казва друг глас.

- Кой си пък ти?

- Същият. Наричай ме Гъба, за по- лесно и не се стряскай много от
бъркотията.Старците сме така-сами си говорим.

- Аз не мога така. Искам всичко да е ясно и на мястото си. Къде е другият?

- Онова чукче ще дойде чак утре към обяд, а сега е след обяд. Но на теб
не ти се спи?

- Не зная. Изморих се да мисля. Обърках се.

- Мога да ти пусна музика и да се убедиш, че имаш уши. Това ще те успокои.

- Зная, че имам. Чувам тишината, как звъни.- казвам не съвсем уверено.

- Това е много добре, но аз ще пусна музика през високоговорителите на
максимална мощност, а ти, по моите сметки, ще я чуваш като комар на ухото.

- Добре.

- Чуваш, нали?

- Да, по дяволите! Това е Бах.

- Имам всичко, което можеш да се сетиш.

- Тогава пусни Лед цепелин или Дииппърпъл- проявявам каприз аз, но
откъде знам английски толкова добре и защо Гъбата ми говори на този
език. Май, да имаш чужди спомени, си има предимство, или пък това съм
все аз?

- Аз съм нещо като обобщение, квинтесенция на самия себе си?

- Почти топло- направо ме шашна, разби ме - с младежки глас се провиква
Гъбата- Майтапи- това е гласът на онова косматото извънземно, сещам се
изведнъж.

Уж нямало да ми помага, но може би точно това прави.

- Но, щом чувам музиката с ушите си, как разговаряхме досега, защото
звукът идваше отвътре- задавам първия въпрос, който ми хрумва.

- Телепатия. Както с Жиго. Тоя мързеливец ме използваше, за да говори с
теб, а едно време жрецът сам си вършеше работата. Сега си има слуга,
момченце за всичко- оплаква се Гъбата- Затворен съм в сандъка и дори не
мога да видя какво става наоколо. Всички камери не работят, защото няма
кой да смени повредената платка на компютъра.

- А Жиго?- питам аз

- Жиго е един много дърт пръч, както би се изразил ти- недоволно
отговаря Гъбата и продължава по- спокойно- Жиго през лятото изобщо го
няма, защото тука туристките от космоса са малко, а през зимата се мотае
долу из хотелите. Ако не бях го повикал, само двамата щяхме да си говорим.

- Звучи ми познато- отбелязвам аз, а събеседникът ми продължава да се
оплаква от първият ми посрещач- Просто няма кой да го замрази, защото е
жрец, голямата работа, а всичко на практика аз върша, но такава е
традицията и никой нищо не може да му каже. Още повече, че желаещи за
тоя снежен пущинак с екстрасензорни възможности, на практика няма.

- А ти кой си и защо си тук?

- Аз съм един стар сандък от неръждаема стомана и керамика на двайсет
крачки от твоето яйце.

- Но говориш като човек и смяташ в крачки?

- Браво, наблюдателен си, но би трябвало да се досетиш.

- Че мерките тука са други?- довършвам нахакано неговата мисъл- но ти би
могъл да ги преизчислиш. Нали си компютърът в сандъка?

- По- добре не бързай, като муле пред майка си, а изслушвай по- умните и
патили от теб!- сопва ми се със старчески глас Гъбата.

- Извинявай- казвам с искрено съжаление, докато се чудя, откъде е взел
тези познати, мили и родни клишета от детските ми години. Но още по-
странно е, че сякаш самият аз се вдетинявам.- Зная, че си виртуална
личност, но забравих.

- Не е точно така, но е трудно за обяснение. В сандъка има не компютър,
а гъба, която се храни от специален разтвор анаеробно, защото е от друга
планета. Аз съм гъбата, доколкото тя е моето тяло, но преди бях жрец,
точно в тази пирамида. В контакт съм с компютър, който донякъде е на мое
разположение и, който има криовълнов сензор за връзка с други компютри и
измерения. На времето бях и съдия, но то изтече като един ден преди 8
000 години.

- 8 000 години си в някакъв сандък!?

- О, не, разбира се. Тук съм от 3 028 години, откакто има гъбести мозъци.

- А къде си бил през останалото време.

- Преди да се появя в гъбата, бях в "чистилището" и преживях всичко,
което съм направил или не съм, заедно с последствията от това, но беше
голяма скука, защото, освен с жени, не съм съгрешавал. Просто, като
жрец, и под влиянието на пирамидата, не можех да лъжа, а всичко лошо
започва с някаква лъжа или невежество. Сексът без игрички и лъжи изобщо
не е грях, както би се изразил един варварин като тебе. Не зная къде съм
бил през цялото време, но има ли значение- сега съм тук.

- Значи, сега не мога да лъжа, Жиго не може да лъже, ти не можеш да ме
излъжеш..

- Грешиш за всеки от нас, защото аз сега съм гъба, а вие с Жиго сте
варвари, на които пирамидата не въздейства.

- Но как е станал тогава жрец?- задавам следващия глупав въпрос, защото
започвам да се досещам- Текучество, нали?

- Все пак той има екстрасензорни способности, но за по- лесно контактува
чрез мен.

- Телепатия?

- Да. Контактът с мен за него е много по- лесен. Не е нужно тепърва да
се настройва на друга вълна, а за мен да се свържа, с когото и да било,
особено, ако го познавам вече, е все едно да се видим на парти.

- А, можеш ли да видиш мястото, откъдето идвам?

- Това не е едно място и е доста сложно, без да съм имал контакт или да
имам ориентация, защото има безброй, почти идентични на твоите
"спомени", места.

- Тогава, защо се оплакваш от камерите- задавам импулсивно следващия
глупав въпрос, който ми идва на ум.

- Ако наоколо няма никой, не виждам какво става из околността, не виждам
пирамидата, нито сандъка, в който се намирам, а всяко живо същество има
инстинкт да търси такава информация. Изпитвам безпокойство. Животът ми е
преминал тук, а на Жиго не му пука.

- Да направим сделка!- изтърсвам следващата глупост, навярно.

- Зная какво искаш, но е невъзможно.

- Какво ти струва да опиташ да ги намериш по моите спомени? Нали аз съм
тука.

- Май съм те надценил?

- Много добре разбрах, че за безкрайното всесъществуващо никога нищо не
се променя и понятието време може би няма смисъл. Нали?

- Почти в десятката.- насърчава ме той

- Всичко е повторимо и всички възможни варианти на всяко събитие, на
всякакъв етап, съществуват в него и тяхната честота във времето и
пространството е константа...???

- Доколкото съм наясно с повечето философски и религиозни модели, на път
си да формулираш една от хипотезите, но имаш ли доказателства за
безкрайността или крайността? Изобщо, ако всесъществуващото е наистина
безкрайно, по безкраен брой начини, и същевременно е крайно, в безброй
много аспекти и измерения, как, тогава изобщо можеш да твърдиш нещо
определено за неговите свойства? Откъде си сигурен, че понятия,
извлечени от ограничения ти жизнен опит, са приложими и меродавни за
нещо, което може би не е възможно да опознаеш.

- Ясно, ако паят е безкраен, не мога да съм сигурен, че целият е
ябълков, колкото и да изям от него. Но за мен този факт е без значение,
защото аз искам едно парче, което вече съм нахапал, искам си моето
парче, моя си ябълков пай, на който вече познавам вкуса.

- Това означава, че не искаш да разбереш ситуацията и дълбоко в себе си
се съпротивляваш на фактите.

- Аз не съм бог, аз не съм всесъществуващото, аз съм човек и имам
чувства, дявол да те вземе. Просто поне опитай да направиш нещо за мен.
Искам да зная за Валя и децата, от момента, в който Умрях!

- Откъде си сигурен, че това си бил ти, и какво общо, освен преживяното
на сън, имаш с оня труп в развалините? Нали сега си тук.

- Аз имам чувства! Аз съм това, което съм, защото имам спомени, минало!
Аз съм тук и сега, но съм това, което миналото, спомените, чувствата са
направили от моята детска душица. Тук и сега нямам детство и, доколкото
разбирам, няма да имам. Искам да зная!!

- Какво искаш да знаеш? Вариантите от момента, който си спомняш, са
неограничени като бройка, а времето не е някаква универсална твърда и
неизменна координата.

- Но, някои събития са по- вероятни. Едва ли е имало трети трус,
разрушителен като първите два .

- Искаш цялата трансцедентно прецедентална съвкупност в, достъпната за
мен, вселена?

- Може би е това, но не съм сигурен, дали съм наясно, какво означава
това понятие.

- Не се притеснявай. Много светове на разума не могат изобщо да стигнат
до тези понятия и мислят, че пътуват във времето. Те се месят в
развитието на паралелни светове “по-назад" в "пътя". Някои дори воюват
помежду си за "своето си" минало. И тук има такива варвари, които търсят
реванш от времето. Времето не върви никъде назад, Спасе, и за това
сигурно има проста причина, която, обаче, поне на мен не е известна.
Опитът обаче неопровержимо доказва, за сега, този факт. Спомни си твоята
аксиоматична философия на физиката на елементарните частици, която така
и не довърши, защото се оплете като пиле в кълчища.

- Не! Беше само философия, а с елементарни частици се занимавах на
съвсем популярно ниво. Скъсаха ме на теория на вероятностите, защото
почнах да споря, че понятието независим опит е гнила работа. Но това
беше в Русе, онова сбъркано говедо със лайняно презиме Бокув. Чакай! Не,
не, беше като учех в Шумен математика и физика. По дяволите! Прав си.
Спомних си, но нищо не излезе от цялата работа. Някъде из шкафовете се
подхвърляше известно време. В главата ми е голяма бъркотия, за да съм на
нивото на проблема. Страхотна бъркотия. Искам да направиш, каквото е по
силите ти. Поне опитай. Важно е за мен да зная, че не е имало други
трусове и са напуснали града живи и здрави, че на село къщата на дядо ми
е издържала и имат къде да се подслонят.

- Това просто е най- ярката емоция, но, преди да искаш нещо, трябва да
си наясно какво е то, и, какво всъщност ще получиш, защото може да
стане: аз ли грешно се молих, ти ли грешно ме разбра.

- Като се излюпя, ще ти оправя камерите.- Удрям го май на пазарлък,
защото и това съм правил в някой живот навярно. -Да смениш една платка
не е кой знае какво, а, освен това, имам опит и с телевизори, камери, и
въобще...

- Мисля, че ще се справиш, ако ти помогна, но проблемът е, че нямам
орехи да поръчам платката от склада. Само Жиго има пари на сметка, а той
все забравя да извика поддръжката. Текущите се разплащат и без него, но
,за ремонт, трябва да се размърда.

- С виртуални орехи не можеш да се наядеш.- Казвам нещо си, за да
забравя, че се пазарях преди малко, като циганин за булка.

- Някога, орехите са били много важни, защото са големи като два юмрука
и стават както за храна, така и за гориво. Да имаш орехи за зимата,
означавало да оцелееш. После започнали да правят метални с всякакви
размери, с дупка за нанизване.

Но на мен не ми се слушат исторически лекции. Изобщо, ако можех, нищо да
не зная за тази планета. Уморен съм. Искам да съм у дома, каквото и да
означава това, дори, ако трябва да умра и пак да се родя, за да се
повторят всичките тези животи, но без земетресението и това непонятно и
страшно приключение.

Но, странно: излиза, че някъде, всичко, което си спомням, се случва
на... някой друг?! Сякаш съм вода в ръкавите на река, която се влива в
морето на вечното, а след мен идва друга вода, която ще мине по същия
път, ще й се случат същите камъни, завои. Бих искал да се изпаря на
атоми и да падна като дъжд някъде в дивните планини на детството. Но, на
кое детство от всичките?

Буда е прозрял средния път, спомняйки си бащиния дом. Цял живот е търсил
тази безметежност и щастие на наивното дете и я нарекъл Нирвана, а за
мен спасението е, може би, сън или... вечен сън. Искам да заспя и да
избягам от този непознат и страшен свят на непознати. Искам отново да
избягам. И, какво от това?

Майната му на Жиго, голям психоаналитик се извъди, ровичкайки из душата ми.

- Спасе, няма ли?...

- Казвай ми Димо - прекъсвам загрижения старчески глас.

- Димчо, ако искаш, разкажи ми най-вълнуващите спомени и нещата ще се
понаместят. Нямам друга работа и мога да слушам, докато заспиш.

- И без това знаеш всичко.

- Зная фактите, виждам и чувам това, което си виждал и чувал, но, аз не
съм ти и отношението към тях си е твое, а то се променя, заедно с теб,
във времето. Дори да забравиш всичко, ядрото ще остане, както става с
общата култура след всичко, което си научил, и, вече си забравил.Още
дълго ще се луташ из лабиринта от спомени, докато се оформиш като нещо
цялостно и относително завършено. Ще минат години, но е важно да
започнеш отсега да казваш на себе си нещата от твоя минал живот честно,
с истинските им имена. Говори и всичко ще стане по- лесно за твоя бъдещ
живот на тази планета. Да се откажеш от шанса да имаш достатъчно години
пред себе си, за да направиш всичко или почти всичко, което имаш като
идея и мерак, е бягство от себе си, страх от живота. Помисли и ще
разбереш, че съм прав.

- Майната ти, гъбар! Конско ли ще ми четеш или ще направиш нещо, за да
се махна от тук. Уморен съм. Като спя, нямам спомен за това място, нито
кошмари... Какви ги дрънкам?

- Добре, ако наистина много ти се спи, спи, но, имам едно предложение-
казва благо старчето, но аз вдигам виртуално рамене и не отговарям.

- Мога да те извадя за малко от тъмницата и да видиш какво вижда Жиго
или някои друг наблизо?

- Майтап? Нали чукал някаква бабичка в хотела долу? -започвам да схващам
с изумление предложението.- Майтапиш се, за да ме?... Ще виждам?!

- Да, да, без шегички. Тъмно е, но е още рано за спане или чукане,
защото има Празник на новото слънце, в часа на зимното слънцестоене, в
големият кратер малко по- надолу от тук. Нова година е. Ще има
грандиозен спектакъл на открито.

- Ще виждам, каквото вижда Жиго? Ако е с бабето?...

- Сигурно е с нея, защото не са се виждали около... може би отблизо...
да, 14 години приблизително. Церемонията е започнала. Хайде, ако си
навит вече.

- Добре- съгласявам се аз- После ще спя.

- Правилно. Има време за спане. Сега е два следобед.

- Но е тъмно... значи сме зад полярния кръг

- Да, почти на него сме. По твоите понятия за координати..., на около 58
градуса.

- После ще ти обясня всичко за координатите, а сега си представи, че
стискаш очи и, като почувстваш светлина, внимателно погледни. На Жиго
няма да казваш, че ...

- Разбрах- отговарям със същия заговорнически тон

- Хоп. Готов си. Отвори очи съвсем бавно.

Светлина. Много светлини и нещо като стадион или езеро. Около това нещо
танцуват някакви животни, мебели и храсти и огромни щъркели. Карнавал,
но без звук.

- Ще се усети, ако чуваш. Ще чуе твоите мисли. И без това, ако се сети
за тебе, ще разбере какво става.

- Гледам и това ми стига. Танцът е доста енергичен, но сякаш изразява
молба и очакване. Не мога да си движа погледа и всичко е малко неясно,
като в мъгла.Не е на фокус. Жиго не вижда добре, но изведнъж образът
става ясен. Появява се лицето на млада жена. Тя се усмихва и се
приближава съвсем. За момент виждам носът й отблизо и после става за
момент тъмно, защото тя явно целува Жиго по устните, а той затваря очи.
Жиго гледа устните й, а тя нещо оживено му говори. Той ги следи навярно,
защото шумът е голям, но при мен е тихо и тази гледка е странна, като
нямо кино без надписи. Устните й са негърски, но тя е бледо зеленикава в
лицето, сякаш се е намацала с нещо, или светлината е такава. Жиго я
поглежда в очите и те се смеят. Досещам се, защото явно присвива очи, и
образът става неясен.

Очите й са тъмни и малко дръпнати, но лицето не е скулесто и плоско.

- Това е бабичката на Жиго- казва старецът- но той не е добър зрител, в
момента, защото е малко късоглед и се заплесва по нея. Ще мина на някое
ококорено хлапе и ще имаш и звук. То изобщо няма да се усети.

- Благодаря- казвам аз, но как е възможно да я нарича бабе, след като
изглежда на попрището жизнено в средата, и то в кондиция.

- Търся добър зрител - отговаря старецът, а Жиго продължава да разговаря
с дамата и поглежда съвсем нарядко към карнавала.- Все пак е бабе,
защото е на 814 години, много умна, красива и богата жена, между
другото... Ето, готовоо!

Звукът е твърде нисък, плътен и силен. Сякаш някъде над мен е ударната
секция. Ритъмът е... Дайчовото- раз, два, три, четириии; и пак същото
или така ми се струва. Хлапето гледа към танцуващите, около стадиона,
хора, защото от неговата височина виждам много глави надолу, но не са
много ясни.

Някои танцьори са на кокили и носят факли. Направени са като щъркели. Те
се навеждат и поднасят факлите към нещо като сребриста лента, обикаляща
езерото. Огънят лумва сякаш едновременно по цялата дължина и поглъща
танцуващите фигури, но те се измъкват от него само след секунда- две.
Някои наистина са се запалили и се търкалят в снега. Огънят е ярко
оранжев, като измислен или има нещо специално в горивото, а пушекът е
бял, като гъста мъгла, и се издига отвесно нагоре. От него се появява
кораб с платна и започва да свети също оранжево. На едното платно е
изобразено слънце, а на другото сребриста птица. Някъде от горе се
спуска черен облак и се размесва с бялата мъгла. От него се появява
черна птица и се спуска към слънцето на платното. На палубата има мъж и
жена. Жената стреля с лък, а мъжът има дълго копие. Битката е
драматична. От слънцето капе кръв, то става червено и помръква. Тогава
се появява сребристосинкавата птица и прогонва черната.

Светлината побеждава мрака. Денят започва да расте, но нараненото слънце
има нужда от дарове и жрицата ги приема с благословия, като погалва
всеки с огромно сребристо перо, изпаднало от бялата птица.

- Мисля, че трябва да напуснем тържеството и да поспиш- казва загрижено
Гъбата.

- Още малко не е ли възможно да погледам?- опитвам се да се примоля като
хлапе

- Мозъкът ти не е свикнал с толкова информация. По- добре се наспи и ще
измислим нещо.- казва благо старият жрец и отново съм в моята тъмна пещера.

-Този соларен култ, запазен ли е или това е просто театър, възстановка?

- След двайсетина дни ще виждаш със собствените си очи. Сега си почини-
продължава Гъбата, без да отговори на въпроса ми.- Като укрепнеш
психически, ще имаш възможност да се запознаеш с културата и обичаите,
толково подробно, колкото си в състояние да поемеш, като информация.

Не спя и си мисля, че нещо се е променило в мен, за няколкото минути,
през които надникнах в този чужд свят. Едва сега осъзнавам, че видях
милиони хора в огромният амфитеатър на кратера и се чувствам по-малко
самотен в моята тъмна пещера. Те са някъде наблизо и живеят на пълни
обороти, забавляват се, любят се, дишат и говорят, но едва ли подозират,
че аз съм наблизо, в някакво яйце.

- Ако не спиш, мога да ти разкажа този мит.- може би гузен или загрижен
се обажда жрецът- Някога участвах в тържествата, но традициите вече се
рушат, превръщат се в зрелище, в шоу. - с интонация на стар мърморко
продължава той- Преди осем хиляди години процесията с дарове обикаляше
този храм и жрицата благославяше всеки, не от някакъв си камуфлажен
кораб, а пред истински сребърен диск, както е било в дивите времена.

- Мисля, че заспивам- прекъсвам го неучтиво.

- Тогава приятни сънища- пожелава ми жрецът.

- Благодаря.- казвам машинално и неочаквано задавам въпрос: - А ти
всичко ли знаеш за Жиго, или, за когото си поискаш?

- Ако поискам, може би, но няма смисъл. И без това зная повече,
отколкото бих искал, за много хора.

- Това опорочава общуването, нали?- съвсем будно се разговарям по
темата, която ми се струва, кой знае защо, много важна за мен.

- Не е задължително. Има светове, където така си общуват, по начало, и
нямат звукова или друга система от знаци.

- Завидях на Жиго за мацката, ако и да е бабичка- неочаквано си
признавам аз, но какво от това, щом жрецът знае всичко за мен. Наистина
съм като гол охлюв в буркан, но нищо не мога да направя.

- Нормално, в кръвта ти има достатъчно хормони.

- Но как е възможно да е на 800 години?

- Жиго е почти на 2000.

- Да не би планетата да обикаля като бясна около слънцето?

- Тази планета обикаля за триста седемдесет и седем дни, само, защото се
върти малко по-бързо около оста си. СЪВСЕМ КАТО ЗЕМЯТА е. Няма грешка.

- Не може да бъде! -възкликвам удивен- Невероятно!

- Два милиона години, генетика и перфектна медицина.

- Защо два?

- Приблизително, разбира се, защото в дивите векове не е имало дори
летоброене.

- Но нали не съм на Земята.

- Да, не си точно на твоята планета, не си някъде в бъдещето, както
мислят варварите, но си на планета, която има минало и история, почти
като нея, по силата на природен закон.

- Разбирам, аз съм на планета, която в миналото си е била като земята,
но нещо се е случило преди два милиона години и тя е друга, което не
означава, че със земята ще се случи същото.

- Може би да, а може би не. Вероятността е наистина нищожна, що се
отнася до катастрофата, плюс тази пирамида. Досега не сме открили
подобна на нашата планета. Ако твоята планета е врабче, то тази е
сребърен пеликан.

---

Публикувано от Aurora на 23.07.2010 @ 12:58:22