автор: gitchka_gramatikova

Не ме измисли ти. Сама се покатерих
и се изсипах в началото на изречението.
Ако можеше животът да се повтори
в една релация, от която ми е сбъднато,
щях да бъда нужната гаранция,
синкопът на вродената му грация,
Айнщайновата мисъл, че глупостта е вечна,
демоничната превенция за преживяното,
унищожителната хигия на съпротивлението.
Ако можеше ромолът да се издекламира,
и реката, впила корени във стръмното,
да се разнищи до ръкава на бялата идилия
на претворението, че си невидим
за страховете ми и чувствата неискрени,
щях центробежно да се узаконя в утопията,
научно да възкръсвам стари истини,
свръхсекретно да се изолирам от виновност,
утрашансово да ти вменя самотност...

Нумерологията на рождената ти дата,
в която се фиксирах като спазъм,
омаловажава парниковия ефект на младостта ми,
над която пазят безработни рицари -
а те, откачени ексхибиционисти,
разтворили душата си на показ,
каканижат път, сеят сънища,
загледани във портите на Бога...
За да напусна светилището на слабостта си,
където ти пасеш стадото си неуважителни причини
да надскочиш всяка новорегистрирана химера,
ще хлътна като ято подивели щъркели в дните ти,
ще сграбча спомена крадец за шията
и несломена,
ще разтърся всичките ти вкаменелости,
заключили вкуса горчив на времето,
и устните, свалили го до голо...
И ти ще ме пуснеш
като звън пройдоха, като мантра
из лабиринтите
на детството.

Едва тогава
ще захвърля читанката
и ученическите навици,
неукротимо романтична,
с пипера върху филията,
ожулените колена,
и усмивката смокинова
ще се отдам като болест
на заслужена ваканция.
И ще порасна. На сантиметър
от живота в новата му...
демо версия.

21.07.2010