автор: eden

Колко човешка била е свободата,
осъзнавам излизайки от кристалния затвор...
Как борейки се за нея, губят я децата...
Бягайки от човешки думи,към обречен спор..

Щипка прах е вече обичта ми...
В една лъжица събирам целия си копнеж...
Спасението беше образът на глупостта ми...
На върха на игла е моят маково червн стремеж...

Абстинентна болка е реалността ми...
Разкъсващи се жили, гняв и празнота...
Извън от моя рай, болна е вече мисълта ми...
Агония е спасението от порочността...

Една игла е пътят, който неизбежно изминавам,
за да се изправя и да стигна пак до тях...,
обещанията забравяни, някъде в съвестта ми разпиляни...
и спомени разни от времето, когато аз просто бях...

Найлонов наблюдател съм вече на дъгата...
А в мечтите си някога част от нея съм била...
Игленик е детското в мен... в еуфорията на тъгата...
Делириум шарен е красотата на лудостта...


написано на 09.02.2010 год. Идън.