автор: secret_rose

Смрачава се. И гасне хоризонта...
Очите ми реки бълбукат в мрака.
Потича взор, а планината стон е...
Чертога на скръбта притихнал чака.

И чака мен пред чашата горчива
до дъно да изпия суетата.
Откъсвам се, за да не бъда жива
когато ме облъхне тишината.

Защото висина не е, а смърт е.
И старото гнездо ще се запали.
И старите криле ще ме обърнат
до Моисевост света познали.

И адамитския ми дом ще бъде срутен.
До сетната живителна основа.
Едва тогава погледа ми блуден
ще зърне Обетованото Слово.

Защото е така, защото нямам
какво да дам, и как да си замина
Защото оголяла в разтояния
земята ми и днес не ще погине.

Защото пръст съм и на пръст ще стана,
и казано било е, и отново...
От пръст не ще Го наследи, а друго,
по Навиевски кръстено и ново.