автор: Ropotamo

Малко грим по лицето.
Лека усмивка на устните
Топло очите светят.
Всичко това е изкуствено.
Погледи скитат в мрака.
Женска магия на сцената.
Боже, как дълго чака
да звънне акордът последен.
И сама да си тръгне
с горчилка малко прикрита.
С тъга от несбъднати
мечти и с едно откритие,
че животът е тъжен
за тези, които го правят,
Правят го като лъжат,
че гланцов е, за да забравят
другите своята мъка,
безмерната своя умора,
своя човешки пъкъл,
и за да знаят, че хора са...
....................................
Дъжд от небето руква,
грима от лицето отмива.
Мъже хлапашки хукват,
ала внезапно се спират.
Гледа тихо и гордо
красива жена към небето.
Сякаш слага намордник -
дъждът утихва и светва
цветна дъга в безкрая.
И в нея бавно се стапя
жената, и се изгубва.
А млади отново, замаяни,
всички мъже се влюбват.