автор: dimich

Колко е тихо и пусто в морската градина ! Хора почти няма ...
Стоя на високия бряг и това ми е достатъчно . Това ми стига . Безкрайно съм щастлив от тази гледка . Колко прозрачен е въздухът !? Небето е матово , но се открива простор към целия бургаски залив . Той е отворен като подкова , обърната на изток .
Влече ме към нещо , нещо вечно и непреходно , каквото е Морето .
Морето !
Бургас е неизменно свързан с Морето ... Какво би бил Бургас без Морето ?!
Стоя на моста над водата , чувствам нейната хладна въздишка .
Морето свети , сякаш е актьор на сцена , като че е осветено от някакъв невидим театрален прожектор . То свети с лунно сияние в една точка , над която в небето е отворен бял прозорец ...
На моста няма също никой . Корабите до пристанището са застинали неподвижно . Вее лек ветрец . Бели и резки са вълните , стигат с мъка до брега , пяната им е като апликирана върху синьото .
Стоя на високия бургаски бряг , гледам безкрайното синьо , чудесното синьо , прекрасното синьо , неотразимото синьо , морскосиньото синьо , синьото до мозъка на костите на морската безбрежност синьо...
Гледам го и чувствам , как започвам да се разтварям , да се разтварям в безкрайното синьо и да ставам безкраен и вечен , необятен , като това безкрайно синьо пред мен ...