автор: Lepidopteria

~ Пролетното почистване! Пролетното почистване! - радваха се чашите от стъклената витрина в Голямата къща. Бяха видели как Старата дама внася парцалите и почистващите препарати към тяхното местенце в дома, а и слънчевите лъчи, които от няколко дена се плъзгаха по тях, им бяха подсказали предстоящото чистене.
Скоро Старата дама отвори
стъклените врати на витрината и изми една по една чашите от най-горния рафт. Винаги започваше с тях. А когато те поизсъхнаха, тя ги нареди отново по местата им. После мина на долния ред, после на още по-долния и накрая затвори вратите на витрината. Чашите се кипреха отвътре ù като новички, надуваха си тумбестите коремчета и лъщяха под прожекторите от слънчеви лъчи.
Но Старата дама се върна към тях и отново отвори витрината. Посъбра ги и направи местенце, където сложи една обикновена порцеланова чаша. Грозновата стоеше тя измежду кристалните, не лъщеше, сякаш не беше заслужила почетното място, което Старата дама ù отреждаше и това озадачи останалите чаши.
Когато витрината се затвори, хиляди отблясъци се плъзнаха по новодошлата, сякаш бяха погледи. „Ау, каква е - говореха те, - грозноватичка е! И е изщърбена от единия си край!..." Злобните им забележки и надменният кикот се стелеха около порцелановата чаша, но тя не губеше самообладанието си. Изрисуваните отгоре ù очи сякаш примигнаха от топлата милувка на един слънчев сноп и тя кокетно се представи: „Аз съм Порцелана. Приятно ми е!" Нова вълна от писклив смях я обгърна: „Порцелана? Представяте ли си?! Какво име само! Порцелана!" Слънчевият сноп вече се бе отместил от нея и тя остана сгушена в малкото тъмновато ъгълче, където я бе оставила Старата дама, а присмехулните реплики на кристалните чаши не секваха.
Когато луната подаде кръглото си лице, Порцелана се загледа в него. Сякаш надничаше към нея през нежен тюл. Един лъч я щипна по бузата и остави светла следа във витрината. На края му се оказа Кристалин. Единствената оцеляла чаша от скъп сервиз, който при преместването в Голямата къща се бе изплъзнал от ръцете на носачите и най-безславно се бе превърнал в купчина от малки стъкълца. „Ах! - сепна се Порцелана. - Колко красива чаша сте Вие!" - продължи, без да отделя поглед от него, а той само я погледна от пиедестала на собственото си единствено величие и нищо не отговори. Няколко вечери поред луната сочеше към него и Порцелана се радваше на красивите гравюри по торса му, на изисканите извивки по столчето му, на нежно накъдрения ръб, който стоеше като дантела. И всеки път щом изрисуваните ù очи се спираха върху него, сърцето ù потрепваше.
Един ден на гости на Старата дама дойде една нейна приятелка. Чашите от витрината я бяха виждали и преди и говореха за нея с присъщото си надменно отношение, но винаги я наричаха почтително Госпожата. Докато пиеха чай в дневната на Голямата къща, погледът на Госпожата се спря върху витрината. Тя смръщи вежди и с недоумение попита:
~ Но, дарлинг, защо си сложила тази порцеланова чаша при кристалите?!
~ Защото - отвърна Старата дама, - това е чаша на покойния ми съпруг. Много преди да дойдем в Голямата къща живеехме далече от града и нямахме още кристални сервизи. Тогава, за първата година от брака ни, му подарих тази чаша и той до последно пиеше кафето си от нея.
Чашите от витрината обърнаха глави към Порцелана - гледаха я някак странно, но гласът на Госпожата ги притесни.
~ А тази чаша - кристалната, която е само една?!
~ О, тя е от първия сервиз, който купихме, но при преместването ни тук стана инцидент... Само тя оцеля!... Всъщност, искаш ли да ти я подаря?
~ О, дарлинг, много мило от твоя страна! Как досега не съм я видяла?!
Госпожата често си тръгваше от Голямата къща с подарък за спомен от Старата дама, но този път подаръкът ù втрещи всички. Досега тя не беше ù подарявала нещо такова - някоя картина, купена между другото, някой сувенир, веднъж дори ваза... но чаша, пълна със спомени - не!
Когато Госпожата отвори витрината и взе скъпия подарък, доволна усмивка се сви на лицето, но ръкава ù се закачи за посребрения обков на вратичката. Кристалин полетя със страшна скорост към пода. Порцелана отвори широко очите си от ужас и болка. Сякаш се пълнеха със сълзи и със сетни сили обърна дръжката си към столчето на Кристалин, за да го задържи на рафта. Но той, последният оцелял от своя род чаши, не можа да понесе добрината ù. Кривна леко долния си край, подкачи грубата материя на дръжката ù и я дръпна след себе си. "А-а-ах!" - извивка Порцелана и с по-голямата си тежест изпревари в падането Кристалин. Разби се в пода на хиляди късчета. Очите ù се строшиха на малки парченца и се разпръснаха из стаята. Върху нея се строполи и той. Красивите му гравюри изчезнаха в хаоса от малки и безформени парчета.
Сега бяха еднакви - купчина от ненужни стъкълца. Чашите от витрината мълчаха, осъзнали, че нищо не е вечно и че няма красиви и грозни. Старата дама плака дълго за счупените си спомени, а Госпожата си тръгна същия ден, без подарък, но с товара на спомените и грешките си.