автор: ulianka

Ще ме поканиш да забравя полумрака
в изтупаните от праха минути.
Заслушана във пулса си ще те почакам
по вените ми сляп да се залуташ.

А хоризонта ще погълне хищно слънцето
и къс небе ще изпепели след осем,
но не кълни нощта,защото малко зрънце
от тъмното и`в междуредията носиш.

Ще ме люлееш с мисълта да ме опазиш
от падащи звезди и дупки от безвремие,
от мен самата,от парче омраза,
от ничиите ниви-голи и безсеменни.

Ще се родим взаимно,ненадейно,слепи
и бавно ще прогледнем с теб след осем.
Една звезда/за светлина/във шепите
ми е достатъчна да те износя.