автор: viadolorosa

Бяха и простили, че е посредствена и бездарна. Но, че бе любовница на Маестрото не можеха да преглътнат за нищо на света. Това означаваше влияние, власт и сила. Това означаваше първа цигулка в оркестъра, повече слава и повече пари...
Когато я видях за първи път, неволно се сетих за майка ми. Беше на нейната възраст, носеше същата прическа, а ръцете и бяха също тъй груби и недодялани. Стори ми се неестествено, че държи с тях цигулка и лък. Ръце създадени за нещо по-приземно и обикновено. За нещо по-ежедневно и непретенциозно. Този фин и чувствителен инструмент за музика изглеждаше в обятията и като похитен и измъчен пленник. Като крехка и беззащитна плячка в лапите на зъл и кръвожаден звяр. С резки, настъпателни движения тя издевателстваше върху изящното дърво, за да изтръгне мелодията на гласа му, да го обвърже с красотата на звуците от нотния лист и за създаде приемлива за слушателското ухо музика. Не, не беше никакъв виртуоз. Едва успяваше да достигне средното ниво. Годишните времена на Вивалди бяха за нея танталови мъки. Свиреше солото на Есента. Заоблената и фигура се тресеше от амбиция и настървеност. Косата и подскачаше отсечено и сърдито. Масивната и брадичка притискаше безпощадно черното седло. Лакътът на дясната и ръка цепеше шеметно въздуха. Когато репетицията приключи, по челото и се лееше пот. Болнаво-лилава руменина бе избила на петна и се разливаше върху цялото и лице.
Навън наистина беше есен. Пожълтелите листа се сипеха от дърветата на килограм, като обезценено, никому ненужно злато. Злато, което трябваше отчаяно да скрие поне за малко повяхването и остаряването. А после да се слее със сивотата и калта.
Тогава не обичах есента. Възприемах я като предвестник на житейския край, който на млади години изглежда безкрайно отдалечен и хипотетичен. Бях отишла просто на прослушване. Изпълнена с добра надежда и наивни очаквания за голямата сцена и въздесъщия творчески успех..
Тя се казваше Анка. Но така я наричаше Маестрото. Останалите се обръщаха към нея с фамилното и име, за да запазят безопасната дистанция. Зад гърба и използваха няколко обидни прякора, които чудно как никога не достигнаха до слуха и. Анка нямаше добър слух по рождение. Компенсираше го с трудолюбие, инат и биволска упоритост. Като човек бе странница и самотница, а също и олицетворение на душевния дуализъм. Тя бе жив пример как един и същи индивид може да бъде едновременно крал и аутсайдер, бог и дявол, съзидание и ектопия. От нея научих, че доброто е брат близнак на злото, че целта оправдава средствата, а най-великата любов е тази на майката.
Анка страдаше от истерични пристъпи. Връхлитаха я изведнъж, съвсем неочаквано провокирани от една непредпазливо изречена дума или от някаква незначителна дреболия. Когато амокът я подемаше очите и започваха да светят като на хищна дива котка, гласът и ставаше писклив и изкуствен. Тя хвърляше лъка и партитурите по пода, замеряше музикантите, с каквото и попадне, кършеше длани в неестествени жестове. Дереше гърло в несвяст. Сипеше обидни и горчиви присъди, които убиваха и изпепеляваха. Някои колеги си отиваха. Кои доброволно, кои по нейно височайшо желание. Някои поемаха по новия път имунизирани и претръпнали, други се поддаваха на отровата, оплитаха се в мрачния лабиринт на депресията, пропиваха се, проваляха се, деградираха и се отказваха за винаги от магията на звуците.
Нямах амбиции да свиря първа цигулка, но Маестрото ме обяви за Надеждата на струнното изкуство. Вместо да ме намрази и да ми обяви война Анка ме взе под крилото си. Правеше ми комплименти. Купуваше ми сладолед. Преди концерт ме тъпчеше с шоколади. Когато разбра, че съм на диета ме заведе на ресторант, за да ме нахрани. Изглеждаше изплашена, че ще се самоубия от глад. Плати гигантската сметка без да и мигне окото. Мястото, което бе избрала се оказа адски скъпо. Веднъж ме покани в къщи. Направи ми чай, извади ми албуми със снимки. Разказа ми за дъщеря си и ми подари една нейна почти нова рокля. Когато си затръгвах докосна непохватно дългите ми коси с големите си недодялани майчински ръце и почти просълзена ми прошепна, че дъщеря е имала същите.
Неочаквано Анка ми отстъпи мястото си на сцената. Сега аз свирех първа цигулка в оркестъра. Усещах колективната омраза и завист, които промушваха като шиш тила ми, щом застанех най-отпред на подиума. Но когато прокарвах лъка през струните бодежите изчезваха веднага. Душата ми се отделяше от тялото и се понасяше нагоре заедно с хармонията на величествения звук, към необятния и неразгадан ефир. Въобразявах си, че Маестрото дирижираше само за мен. Наблюдавах го как притваря очи с благоговение пред напевния глас на моето струнно сопрано. Осмели се само веднъж след един концерт да ме прегърне и да ми каже, че съм надхвърлила стократно очакванията му.
Страхувах се да съобщя, че заминавам. Щяха да ме обявят за предателка и изменница. Щяха да ме убеждават да остана. Щях да ми обещават неща, извън възможностите и силите им. Знаех, че щях да се поддам и да се откажа. В името на родното изкуство, в името на колективната омраза и хармония, в името на майчинските ръце на Анка. Обадих се в секретариата, за да съобщя, че вече няма да идвам на репетиции, че вече няма да участвам в концертите, няма да свиря първа цигулка. Ще блестя отново на подиума, но не тук, а по световните сцени. Ще бъде засипана с ръкопляскания, успех и пари...Ще имам това, за което тук дори не смея да мечтая.
После времето се забърза. Мечтите ми станаха истински, а косите ми се посребриха. Световните сцени надхвърлиха очакванията ми, както аз някога бях надхвърлила очакванията на Маестрото. Успехът и парите ми помогнаха да разбера колко безсмислен е материалния свят и колко велико и вечно е всяко изкуство. Премествах се в пространството, за да не мисля. Срещите с различни непознати ме отвличаха от моя собствен неопределен живот. Носталгията по родината и младостта идваше само понякога. Привечер, в самотния ми луксозен апартамент, за да посвири своята тъжна соната в акомпанимента на сподавените ми ридания.
Когато се приземихме в София плющеше кален дъжд. Отново беше есен, Гола, грозна и плачеща. Златото на жълтите листа беше изгнило.
Телефонният сигнал звучеше глухо и празно. Анка не вдигаше. На беше у дома. Може би беше на репетиция? Или се беше преместила? А може би бе отишла при дъщеря си? Или бе някъде на екскурзия?
Бях купила за нея луксозна бонбониера и чифт топли плетени ръкавици за големите и майчински ръце. Лутах се половин час, преди на намеря дома и. Спомените ми бяха избледнели. Напрегнах се, за да им върна багрите. София се беше променила. Беше станала още по-хаотична и объркана от преди. Входната врата изглеждаше да е същата. Черна, махагонова, овехтяла с ръждясала решетка на стъклото, облепена с некролози. Домофонът бе разбит. Нямаше нужда да звъня, за да вляза. Изведнъж си спомних всичко. Втория етаж. Вратата в дясно. На звънеца не пишеше нищо. Никой не ми отвори. Почаках петнадесет минути. Оставих пред входа кутията с подаръците. Написах малка бележка. Повече нямаше да дойда тук. Утре си заминавах обратно.
Нещо ме накара да се обърна назад, когато излизах. Един от некролозите залепени на входната врата беше нейният. От избледнялата снимка ме гледаха познатите очи, в които вече нямаше и помен от блясък. Тя бе починала скоро след моето предателско заминаване. Опитах се да пресметна годините на ум, но се обърках и се отказах.
Маестрото ме прие в дома си няколко часа по-късно. Беше остарял до неузнаваемост. Направи ми чай и ми пусна записа, в който Анка свиреше първа цигулка. Звучеше безупречно, перфектно... Все едно свирех аз. Заслушах се, а после Маестрото ме извади от транса ми.

- Боледуваше от години. Знаеше, че дните и са преброени. Ти трябваше да я заместиш. Беше доволна, че те открихме. Когато ти ни напусна, тя се предаде. Почувства се съвсем сама и...

- А дъщеря и...

- Мислех, че знаеш. Дъщеря и загива в автомобилна катастрофа в деня преди да навърши пълнолетие.

- Но тя говореше за нея все едно е жива...

- Да, тя не приемаше смъртта и до последно. Вярваше, че скоро ще бъдат отново заедно.

- Вече е при нея. Сигурно е щастлива.

Маестрото стисна ръката ми на раздяла.

- Тогава те осъждах и смятах, че постъпваш подло. Но сега се гордея с теб. Бъди благословена, моя първа цигулке! И сбогом!