автор: doriana-doriana

…Понякога го наблюдавам тайно – докато се бръсне или гледа телевизия. От толкова време сме заедно, че сме изтръпнали и двамата като дърти котки, заспали пред паничката. А всъщност още сме млади и глупости правим.
И експерименти със съботно-неделните манджи – загорели по тенджерите, недоизпипани. И любов правим , спокойна, като премерена двойка - легато в плавния възход на петолинието. Или такава, след която на следващият ден се чудиш как ще те погледнат колегите с тези синини по раменете.

Познаваме се от толкова отдавна, а още питаем взаимна симпатия, без никакви стълкновения, жилещи клетви или реплики на въпреки. Изгладени сме като речни камъни – единият заоблил долната си част, напаснал я в горната заоблена на другия. Порочен пъзел вече толкова години. Услажда ми се португалското шампанско. С много цвят, с добавка на пурети. Поради тази причина готви често, ама как готви! Все едно не шампанско ще пием, а еликсир на щастието – да се усеща мащерката и фината материя на ястието от всеки дребен рецептор и в задната част на езика – там дето най-горчи, и в предната – дето избива солта.

Ами вратовръзките му? Висят си обесени в гардероба поне от десет години, изоставени и загорели като стари курви на бунището, най-омразните, етикетите на еснафщината. Е, сещам се от време на време да ги извадя, едвам го навивам да сложи някоя, хей така, заради доброто старо време или за това, че трябва да идем на сватба…или погребение. Много му отиват, но нали си е копеле, въобще не може да влезе в тая роля. Трябва да е гамен, изящен, изтънчен, естетизиран гамен. На тридесет и четири години. Плешив. И поради това – обръснат. Цялата глава. С машинката го минавам на всеки две седмици.

Той – седнал на тоалетната чиния, по потник и боксерки. Космите по тялото му са настръхнали от влагата в банята. На венчалната му халка на пръста се е вкопал сапун от последното миене. Докато бръмча с машинката, той го чопли да го изкара. Не е свалял халката, откак я е сложил. А тя изгладила кантовете, все едно не са били. Срастнала му се с пръста като придадък на характера му. Моята я загубих, въобще бях забравила, че съм я загубила. Ама и той нищо не казва. За него си е важно неговата да е на пръста и да си чопли сапуна. И да ме гледа със сините си очи, потекли като северни реки наобратно, нагоре, към стърчащите корени на планината. Ей така ме гледа, нали съм неговата Лолита. Такава ще си остана, знам си аз, какво като напълнях, отрязах косите и започнах да лепя грим навсякъде. Дори изхвърлих маратонките, абе все едно никога не съм имала маратонки, нито джапанки, нито кубинки. Търчах като коза по склоновете и раницата въобще не я усещах, дори детето си носех на раменете по дългите походи из планините. Питай ме сега дали ще го направя. С тия изкорубени стъпала, свикнали само на високи токове. Търча като вятър по улиците, настигам трамваите. Мога да хвана ватмана за яката и да го тръшна на линиите, да седна на неговото място и да си пътувам на майната си.

Всичко мога, научила съм всичко. Даже историята на света знам, пътешествията на скръбта в хорските домове, удушените им душици знам, труповете из моргата познавам, изоставените деца и държавната политиката. Разбирам от всичко, нали не съм малка вече, поживяла съм достатъчно. Той ме смята за силна жена – калена в бурите на живота. Бръчките ми набъбват все повече, всяка нощ ги избива на лудост и се мятат като френетични. А той ме прегръща в полусън, така както прегръщаше децата, когато бяха бебета и ревяха напикани в кошарката.

„Успокояваш ли ме? Недей! Няма нужда – аз съм силна жена, само на сън съм някаква мъничка. Това любов ли е? Или проява на слабост? Никога не си ми казвал „Обичам те!” просто така. Само в заслепителни мигове – когато се изпразваш в мен. Или когато темперетурата те мъчи и аз кръжа наоколо ти като светлина и поставям прозирни парцали на челото ти. Повръща ли ти се? Повръщай – аз съм тук. И легена съм ти сложила до главата, така, че няма страшно – ще ти държа челото и ще почистя ако стане нещо, само не ме карай да изляза от стаята.”

Знам, че го е срам, нали е мъж! Ала да си спомни – от толкова време сме заедно, познавам кътчетата на душата му, пъпките му стискам, като не ги понася вече, сълзите му съм виждала веднъж. Само веднъж, когато помисли, че ще ме изгуби и даже сам ми каза, че много иска, ама много, да се разплаче, като паднало дете, ама не може…само напират в очите му и ми каза, че го стиснало за гърлото и нещо не му позволява да ги отприщи… А отприщи ли ги – потоп ще настане и затова го е страх.

Лекувам го! Няма страшно. Да ближе раните си отвътре и да мирува! Тук съм – никъде няма да ходя. Забравил е, че сме се изгладили като речните камъни и то във форма, дето...няма как да ида другаде. И ми е добре, даже адски ми е добре, даже ми е гот! Нямат значение останалите любови, дето ме чакат отвън на прага. Нямат значение другите мъже от живота ми, хотелите с три и четири звезди, гладния ми дебел куфар и самолетите, а те са моите лунапаркове. Майната й на командировката! Няма да отида, ще си взема отпуска…заради него! Нали сме заедно, от толкова време и пак сме млади, и пак глупости ще правим. Той ще си има своята фюжън-кулинария, аз ще си имам него.