автор: doriana-doriana

...розовее
като небцето на акула.
Плътта й е стократно по-приятна
от всички арфи и цимбали.
Дъхтяща на меда, от който
пчелите пият и умират.


Триж по-прекрасна е плътта й
от всички волски плешки и бокали,
в които давим сънни мутри
(пируваме и радваме се, сиреч).

Като ефира нежен
мирисът й ми напомня
за свят, във който живото е мъртво,
а мъртвото – освободено.

Човешките лъжи са малка клечка
под палеца й. Тя е силна –
не я боли любовното ухапване,
не са й близки култове езически,
където обладават се взаимно
и силата един на друг преливат.

Тя по-висока е
от стръкчето пелин
и по-голяма
от крилце на сойка.
Стои далеч над всеки космос,
над всяко преживяно с нежност чувство
(или с поквара).

Не отмъщава и не дебне.
Ето –
заплита плитки на конете
и духва с вятъра нататък.

О, нежност,
твойто име е....
О, океан
от страсти, блудства и пиянстване.
О, тяло,
ти, което си непоносимо,
изостави ме и иди си –
в калта, където ти е мястото.

А аз ще тръгна с нея
преди нощта да избледнее,
преди зората с вик на жерав
да скърши суетата на мига.

Кой беше казал, че е нервна,
отпусната, кръвница и досадна?
Смъртта е сладък блян,
упойка за приспиване,
за сънища, чиято морфология
е тайнство и за еретици,
и за просветни философи.

(Омръзват строфите – нестрофи,
Умирам с тях
нестрофи-строфи,
строфи...
строфи...)