автор: Danaya_2

Тази бяла и напрегната тревога
живота суче от гърдите ми
и не мога повече, не мога
да пътувм от нивята слънчогледени
недокосната,
във тревожните прегръдки ледени..
И тичам,
обичта с лъчите си да стопли
вледенените от белота очи..
Електрическата тел бодлива
около сърцето ми да замълчи...
А заслепяват ме сълзите на росата
срещу слънцето
и срещу себе си
Вървя
за да се сблъскаме
космически
ала не зная
какво ще има след това..
Всяка клетка в мене е тревога
все по-бързо,
все по-силно
и напрегнато тупти
във бесен, неспокоен ритъм
сърцето ми разпърхано трепти
и да се спра сама не мога..
и да ме спреш не можеш ти.
Тревога дишам аз. Ще експлодирам!
ще се разпръсна
във космическите широти
на милиони, малки влюбени частици
живи, бесни, трепетни..
Мечти.
И от всяка малка молекула
по един нов свят ще се роди -
Ще гори и ще хвърчи със бясна сила
ще гърми и ще трещи, и ще искри..
...
Затова ти още не заспивай..
Чакай малко.
Не пиши.
Че на всяка мъничка вселена
тревога трябва й. И болка.
За да се роди.