автор: musketar

Какво ли още мога да разкажа?
Та листът се превърна във насилник.
И думите са онемели стражи
на мисълта към бялото бесило.
Щастлива е душата като куче,
отгледано във дом на парвенюта.
Разказвам: аз сега се уча
как себе си със думи да подкупя.
Понякога дочувам гласовете,
дошли от животворното мълчание.
Не знам дали раними са поетите,
но зная, че са твърде много раните
и думите не стигат за превръзки,
и даже за упойка са негодни...
Догаря смисълът им с остър съсък -
екарисажен намек за виновност.
Пречупените мислещи тръстики
са белег за узаконено блато.
И става участ Одисейското ми скитане,
след думите-сирени към средата му.