автор: barona_36

Стига срещи по тъмно и някакво трескаво вричане,
след което сме доста щастливи и малко ограбени.
И не ни ли омръзна подобно глупаци да сричаме
на страха тази азбука – примка за ангели паднали...

Затова влез направо, не стъпвай на пръсти уплашено,
през парадния вход на живота ми тъжен нахълтай.
Нека друг вместо нас да надига възторжено чашите,
пълни с трескава радост или предплатено безсмъртие.

Нас какво ни събра – може би всяко дълго очакване
да се случим не в приказка бяла, а в делника скучен.
И изпратихме толкова хора, и шеметни влакове,
докато да обичаме истински с теб се научим.

Тази близост обаче, любима, е страшно проклятие.
Ти ми липсваш, дори и когато дъхът ти ме парва.
А когато съвсем се оттласна от твойте обятия,
в мене бие с крилете си някакъв призрачен гарван.

И кълве всяка дума за тебе в сърцето ми, клетото,
и очите ми тъмни към теб устремени изцяло.
Но и тъй ще достигна пред крехкия рай на нозете ти,
за да смъкнеш товара със грижи от моето тяло.

Но не ме съжалявай… докосвай ме с пръсти изстинали,
за да търся пожари на чувствата в себе си още,
да се връщам със ярост към твоето тайнствено минало
и изпълвам с дихание всички отминали нощи…

Да умирам ту в бран, ту в дуели и битки уречени
сред мъжете на твоите сънища – горди и властни.
Затова спри да търсиш уюта на зимните вечери
и да пазиш гърба ми от някаква страшна опасност.

Тръгвай с мен… Този свят май отдавна не е вече същият
без знамения, вятърни мелници и серенади.
Само път ти предлагам, без намек въобще за завръщане
и горчилката всъщност на всички възможни наслади.

Само път ти предлагам… а то е почти като вричане
и не знам накъде, и изобщо с какво ще се срещнем.
Колко време разравяме в тази житейска къртичина
свойте праведни думи и мисли пословично грешни.

Стига срещи на тъмно... Под пепел от вчерашни рани
още паля звезди и притулвам студени поднебия,
а щом стигна предела на своите скришни желания
може би ще умра… или пък ще зачена от тебе…